Признаване, не „толериране“

Реплика на интервю е необичаен жанр. Осъзнавам, че в едно интервю не могат да се разгърнат всички тези в дълбочина, че понякога прецизността на аргументите отстъпва пред ограничения обем. Струва ми се обаче важно някои от тезите в интервюто на Димитър Вацов да се обговорят по-детайлно и прецизно. Коментарът ми е стъпка в тази посока. 

В свое интервю, публикувано на 19 октомври в „Медиапул“ проф. Димитър Вацов[1](НБУ) подлага на критика доктрината на мултикултурализма и я противопоставя на толерантността. Накратко ще аргументирам несъгласието си с представените тези.

Според Димитър Вацов, мултикултурализмът се е провалил – политиките на специална подкрепа към дискриминирани общности, които той утвърждава на Запад, водят до вторична сегрегация на тези общности. За пример Вацов дава ситуацията на испаноезичните граждани на САЩ – поради това, че те учели в гимназиалните училища на испански език, не можели да следват в американски университети. Дали обаче тази вторична сегрегация е в резултат на мултикултурализма, или по-скоро на дефицити на политиките на преразпределение, т.е. на класическите социални политики, Вацов не уточнява. Не представляват ли високите такси на американските университети по-голяма пречка, отколкото политиките на подкрепа на обучението на майчин език?

За проблeматично намирам говоренето наедро за „Запад“, рeсп. „западни държави“. Няма как да поставяме под общ знаменател общества с различна история, начин на национална и езикова консолидация и третиране на различието като САЩ, Канада и Германия. В интервюто обаче точно това се прави:

„В развитите западни държави през 90-те години, които имат силни институции, се провеждат действително мощни политики на „обратна дискриминация“[2].

В Германия мултикултурализъм, в смисъла на систематично провеждана, официална държавна политика спрямо културно или социално сегрегирани групи, не е съществувал никога. До 2000 г. Германия не само не дава „специални“ права на мигрантите, а отказва да признае правото на немско гражданство на родени на територията й деца на т.нар. „гастарбайтери“. Не с цел да бъдат интегрирани в „мултикултурна“ Германия, а с мисълта за бърза и успешна „ремиграция“ на „гастарбайтерите“ се основават училища за децата им, в които се преподава на майчиния им език. Не политиката на мултикултурализъм, а нулевата политика на интеграция през 1970те и 1980те години водят до частичното капсулиране на имигрантските общности в Германия. Въпреки него, не са малко и изключително успешните биографии на професори, лекари, журналисти, юристи и учители с миграционен бекграунд.

Да, в Германия съществуват отделни политики на привилегироване на дискриминирани групи. Но нека да видим към кои групи от хора са насочени те.  Такива „привилегироващи“ практики обхващат например създаването на специални паркоместа за жени. Не, тези паркоместа не са по-широки от „мъжките“ (щото, нали, жените „не могат да паркират“). Те просто са разположени най-близо до изходите на обществените гаражи и са на най-осветените места. Причините за такава политика на „положителна дискриминация“ – на даване на специални права на една дискриминирана група – са, надявам се, ясни. От официалните статистически данни за всички регистрирани форми на насилие е видно, че жените стават с пъти по-често жертви от мъжете. Поддържането на осветени гаражи за паркиране едва ли би разрешило радикално проблема с насилието, но е най-малкото, което една уважаваща себе си община, компания или общество биха могли да направят.

Специални паркоместа съществуват и за индивиди с увреждания. Без съмнение хора, които се придвижват със затруднение, заслужават специалното внимание и грижа на обществото. Едва ли би се намерил някой (дори и да е вицепремиер на България), който да възрази спрямо тази форма на положителна дискриминация – на даване на повече права на тази специфична група от хора.

Поради относително ниския дял на жени и на хора с увреждания, заети в немската държавна и общинска администрация, съществуват политики за насърчаване на тяхната заетост. Така например, в публичния сектор при наличие на кандидати с равна квалификация, кандидатите с увреждания или от женски пол следва да бъдат предпочетени при назначаване на работа.

Не смятам тези политики нито за вредни, нито за индикатор за провал на „политиките на признаване“.

Друга теза, която Димитър Вацов застъпва, е, че легитимният начин за отнасяне към „различните“ е те да бъдат толерирани, но не признавани. На „различните“ трябва да се оставят „частни пространства“, но тeхните различия не бива да бъдат признавани като „публична норма“, „равна с нормата на мнозинството“. В тази теза виждам няколко проблема. Първият е как се установяват публични норми. В интервюто се имплицира наличието на едно “ние” (“ние му оставяме частна сфера”, “ние не го притесняваме”), на едно хомогенно мнозинство, което определя публичните норми в обществото и “оставя намира” различните. Но кои сме ние? Нещата с мнозинствата в модерните общества са по-сложни. Мнозинствата не са изначално дадени, те са въпрос на (пре)договаряне. Отделните индивиди могат да се окажат в определена ситуация като част от мнозинството, в други контексти обаче могат да са част от дискриминирано малцинство. Един бял, християнски мъж вероятно би бил част от мнозинството в една европейска държава, но ако има физическо увреждане, или просто е възрастен и болен, той е неравнопоставен. Ако неговото различие ”бъде оставено на мира в частната сфера”, както пледира Вацов, то този човек вероятно няма да има възможност да се придвижва по улиците на града, в който живее. Затова е важно нормата на такъв човек да бъде публично призната, да бъде равна с нормата на мнозинството. В конкретния случай това означава да има улици, тротоари и средства за транспорт, които да дават възможност за участие в обществения живот на хора с ограничена мобилност.

Друг съществен проблем е все по-силното размиване на границата между частно и публично. С работата от дома, с транснационалните семейства, с т.нар. „patchwork-семейства“ тя става все по-невидима. Например кога употребата на майчиният език е част от „толерираното“ частно пространство и кога тя принадлежи към публичността? Ако майчиният език следва да бъде част от частното пространство, то логично е да се запитаме, какво търсят новините на турски език по БНТ? А как да се отнесем към обучението по майчин език в българските училища? И дали името на един човек е част от частното пространство или от публичното? Въпроси, които много бързо могат да ни върнат към незарастналите рани от края на 1980те години.

Не съм сигурна, че Вацов се е замислял за тези възможни интерпретации на тезата си, че

„на мен ми изглежда прекомерно всяко различие да бъде признато като публична норма. Това би означавало всяка страна да обяви за официални езиците на всичките си малцинства“.

Вероятно в България е лесно да се каже –„турците да си говорят на турски вкъщи, няма какво да им излъчваме новините по БНТ, то и без това никой не ги гледа“. Но ако обърнем перспективата – един от основните теми на българската мигрантска общност в Германия, на бесарабските и банатските българи е борбата за признаване на българския език като утвърден език в обучението в местните училища. Според немската образователна система например всеки ученик трябва да изучава минимум два чужди езика до завършване на средното си образование. Българската общност в Германия от години се бори изучаването на български да бъде признато като изучаване на чужд език, с което езиковите умения на българските ученици по родния им език да бъдат публично признати от немската държава, а не просто толерирани в частните неделни училища. Голяма част от документите на пословичната немска бюрокрация понастоящем са преведени на различни езици. С това тези езици не стават „официални“ в Германия, но този жест на признаване улеснява немалко българи, които търсят работа в Германия.

Според Вацов „вярата, вероизповеданието, мнението, полът, кожата, етносът, социалният статус са частна работа“. Ако са частна работа обаче, защо държавата непрекъснато, чрез попълването на всеки възможен формуляр, ме пита какъв ми е полът, защо националната статистика отчита религиозната ми принадлежност, патриархът ме поздравява от парламентарната трибуна, а държавната администрация не просто регистрира социалния ми статус (омъжена/неомъжена), а влиза в режим на разрешение, посочвайки сред коя половина от популацията аз следва да избера своя брачен партньор, ако искам да ми бъде позволено да сключа граждански брак? А как цветът на кожата, белег, който от векове оказва влияние върху жизнената траектория и социалните шансове на индивидите на много места по света, може да бъде „частна работа“, е далеч от ума ми.

Натикването на тези теми в „частното пространство“ ми напомня практиката в САЩ да се опаковат бутилките с алкохол в публичното пространство в хартия, да се превърнат в невидими. Другото име на приказната „шапка невидимка“ обаче е „замитане под килима“. Практикуването на културни и религиозни обичаи далеч от публичния поглед, някъде там, в частното пространство, е вредно. То е най-сигурният начин за капсулиране на една общност – показват го и десетки изследвания на практиките в мюсюлманските общности в Германия. Затова немската държава въведе обучение по ислямско вероучение в немските държавни университети, което да става с одобрени от експерти учебни планове, под контрола на немските академични институции, от утвърдени в областта учени, а не в задните дворове на джамии и в частни квартири. Прочее, немалко български експерти настояват такова обучение да се предлага в България.

Третият проблем, който виждам, е в самото понятие „толерантност“. То имплицира, че един благосклонен и добре възпитан субект толерира някакво различие, доколкото иска и доколкото прецени. Той има властта да реши какво и как да толерира. Аз мога да толерирам поведението на съседа ми, който събота вечер празнува шумно рождения си ден и да не се обадя на полицията, въпреки че имам право да го направя.

Признаването обаче е нещо различно. То е правно закрепено. Държавата не просто снизходително толерира, а приема за равноценна разведената жена, която е била жертва на домашно насилие и е получила физическо увреждане. И я назначава на работа с предимство, както изисква законът, защото тя има нужда от специална закрила. А не назначава на работа насилника й.

Понятието „толерантност“ предпоставя, че има мнозинство, което безвъпросно споделя определени норми и че то толерира по свое усмотрение практики, които се отклоняват от тези норми. Проблемът на съвременните модерни общества е, че такива мнозинства стават все по-крехки и се консолидират по все по-малко теми. Формите на човешко съжителство се променят, но не заради „мултикултурализма“, а заради новите обществени условия и начин на работа, комуникация, житейски хоризонти. Например все по-малко хора сключват граждански брак, деца от различни родители израстват в едно домакинство, или принадлежат към различни семейства, които често не живеят под един покрив. Тези прояви са резултат сложни процеси на обществено развитие, които могат да ни харесват или не, но те си имат своя логика на задвижване, която съвсем не е създадена в академичните кабинети на канадски или американски „мултикултуралисти“. Ако обаче само „толерираме“ в частното, а не признаваме тези форми на съжителство за законови и публични, означава да си затворим очите пред факта, че 60% от децата в България понастоящем се раждат в семейства без сключен брак. Опасността деца от такова де факто семейство да останат без родителска грижа при внезапна смърт на майката ми се струва по-реална, отколкото “драмата” някоя “културно специфична група” от “джедаи” да поиска да регистрира “брачното си съжителство” с опитомения любим ястреб.

И тук стигаме до основния въпрос –до дискусията, какво различие едно общество иска да приеме, да допусне, да признае за равноценно?

Всяко общество признава определени културни практики за равноцени, за заслужаващи специална грижа, а на други отказва признание. Дебатът следователно не е дали да има политики на признание, а кое различие е легитимно да бъде признато и заслужава особена грижа във всяко едно конкретно общество.

Едва ли Димитър Вацов се спъва в „даването на специални права“ на хората с увреждания, на паркиращите жени и на българите в Германия. Проблем обаче сякаш е „даването на специални права“ на „чужди“ етнически и религиозни общности и донякъде на различните сексуалности, защото те искали „признаване на обособена общност“.

Основният аргумент на интервюто – предпоставянето, че под идеологическия натиск на мултикултурализма „на Запад“ се признават специални права на определени културни общности и че това признаване е довело до сегрегацията на тези общности, е фактически неточно. Примерът на Германия е красноречив – турските „гастарбайтери“ и техните деца запазват своята „традиционна култура“ не защото са получили „специални права“ и са били позитивно дискриминирани, а защото систематично, десетилетия наред са отхвърляни от немската държава.

Презумцията, че публичната видимост на етническата, религиозната принадлежност и сексуалната ориентация задължително „заковава“ индивида в неговата „единствена“ и „непроменлива“ етническа, религиозна и сексуална идентичност и в „подходящата“ за нея една общност, от която няма излизане, е погрешна. Не даването на равни права, а отнемането им представлява най-голямата заплаха за кохезията на съвременните общества.

Човешкото различие изисква уважение и признаване на достойнството, доколкото самото то уважава и признава достойнство. Единствената причина да се откаже признаване е когато човешкото различие насилва и убива. В този смисъл, всяко „убийство на честта“, всяко сексуално и физическо насилие, всяко нараняване на жени със сярна киселина, насилствени генитални обрязвания, всякакви „културно мотивирани“ забрани за посещаване на учебни часове по спорт, сексология или биология представляват израз на недопустими различия. Не по-малко недопустими са обаче онези форми на насилие, които под претекст защита на „нашата културна идентичност“ от някакво имагинерно „чуждо“ убиват, заплашват и сеят омраза.

[1]С Митко Вацов сме приятели. Въпреки това в текста използвам официалната форма на именуване. Дискусията ни има публичен, не частен характер.

[2]Коректният термин е „позитивна (положителна) дискриминация“ (б.м. – М.Л.)