Антидемократичната пропаганда в България – прочит отвън

Изследването “Антидемократичната пропаганда в България” на Фондацията за хуманитарни и социални изследвания (ФХСИ) е изключително по няколко причини:

Първо, по иновативност и значимост. Това е първото, проведено в България научно проучване на антидемократичната пропаганда. То далеч надхвърля залозите в академичното поле. Резултатите от него би трявало да станат предмет на сериозни обществени дискусии и най-важното – на държавни политики.

Второ, по мащаб. Всички критично мислещи потребители на (онлайн) медии са наясно, че в българското, и не само, публично пространство има целенасочено и систематично изкривяване на представянето на информация. Това не е новина. Изследването обаче не само потвърждава това впечатление, базиращо се на всекидневен опит, но и емпирично доказва съществуването на антидемократична пропаганда, описва механизмите на нейното функциониране и най-важното – дава количествените детайли. Пропагандата е гигантска по мащаба си и нараства непрекъснато през последните години. Вариациите в честотата й са в пряка зивисимост от определени външно- и вътрешнополитически събития.

Трето, по прецизност. Изследването се отличава с ясно описана методология и стриктно проведени теренни фази. Маркирани са ограниченията на анализа, както и посоки за бъдещи търсения. Анализът отчита реалните социално-икономически условия, които благоприятстват развитието на пропагандната реторика. Ясно се определя защо е коректно да се използва терминът “пропаганда”, маркират се разликите между “пропаганда”, “влияние” и “политика”. В изследването се различават пропагандата от социалната критика, прокарва се линия между руска и българска, про-руска пропаганда. Тези прецизни разграничения правят анализа особено стойностен.

Изследването демонстрира, казано в най-добрия смисъл, обществената полезност на социалните науки, които не остават затворени в тесния кръг на енигматичното говорене за “малцина посветени”, а осветяват проблеми от обществена свръх-значимост. Социални науки, каквито в България дълго време липсваха и които ще бъдат изключително важни в бъдеще. Непростимо е, че такъв тип анализи на механимзите на подкопаване на демократичната основа на държавността, не се подпомагат от български държавни институции. Подкрепата от чуждестранна фондация, в случая “Америка за България”, създава известен привкус – дали няма изместване на изследователкия фокус, породено от интересите на финансиращия? Всеки, който твърди това, трябва да го докаже емпирично. Теренът е отворен, дебътът – също.

Към изследването могат да бъдат отправени и няколко критични бележки:

1) Като слабост бих отбелязала липсата на акцент върху един от същностните аспекти на либералната демокрация – отношението към малцинствата. Добре известно е, че без ефективна защита на малцинствата, демокрацията се превръща в диктатура на мнозинството и с това – в отрицание на самата себе си. Несъмнено един от акцентите на антидемократичната пропаганда минава точно в тази посока – съзнателно и целенасочено говорене срещу миноритетни групи, умишленото поддържане на враждебност към малцинства, разпалването на омраза към различните. Респективно, защитниците на правата на малцинствата биват стигматизирани като “проводници на чужди политики”, “не-българи”, “толерасти” и “либерасти” (емблематичен, но далеч не единствен, пример е БХК). Този тип антидемократично говорене може да бъде видяно в:

  • антиромския дискурс – изграждане на трайно-негативни, дехуманизирани образи на ромите, представени от една страна като престъпници, а от друга – като облагодетелствани с особени привилегии от „безпомощната“, „наивна в толерантността си“, демократична държава;
  • антисемитската реторика – разпространяване на конспиративни теории за “юдею-масонските заговори” като движещи общественото развитие;
  • утвръждаването на хомофобски нагласи – от една страна чрез стигматизирането на различните сексуални идентичности като девиантни и чрез противопоставянето им на мита* за “изконните православни семейни ценности”, на които някак „естествено“ носител и пазител се явава Русия, а от друга – чрез неологизмите “Гейропа”, “либерасти”, “толерасти”, чрез които европейското и либералното се просмива, представя се като слабо и девиантно;
  • утвръждаването на сексизма, особено по адрес на жени-политици (напр. “леля Цецка”, “мама Меркел”);
  • нерефлексивното приравняване на исляма с ислямизма;
  • поставянето на знак за равенство между “бежанци” и “терористи”;

Източник, в който тези линии на антидемократично говорене се преплитат по особено интересен начин, е сайтът “Лентата” (lentata.com), издаван от Мартин Карбовски. Неизвестно защо той изобщо не е предмет на анализ.

2) В изследването само се загатва, без да се проследява систематично, темата за бежанците. А тя, особено през последните пет години, представлява, освен залог за политически битки на международни и вътрешни арени, също и мощен пропаганден ресурс. Основната пропагандна линия преминава през внушенията – „приемането на бежанци е знак за залеза на Европа“ и „не става дума за приемане на бежанци, а за завладяване на Европа“. Ясно може да бъде маркирано противопоставянето между Европа, която „беззащитно и наивно“, респ. „продажно“ отваря границите си и Русия, която ги „пази толкова добре“, че „там бежанци не ходят“. Тази пропагандна линия далеч не е само реторическа. И точно това я прави особено важна. Публичното утвърждаване на Динко и Перата като протагонисти, „гражданските арести“ на бежанци, завръзването им с т.нар. „свински опашки“, хайките по границата, протестите в различни населени места срещу заселването на бежански семейства далеч не могат да бъдат отнесени само към антидемократичната реторика. На практика става дума за поредица от антидемократични действия за изземване на монопола над легитимното физическо насилие от държавата от една страна и за свеждане на демокрацията единствено и само до „волята на народа“ от друга. С това пък се постига и поредното публично делегитимиране на експертното знание. Антидемократичното говорене и в този казус се разкрива като антиекспертно говорене, линия, много ясно проследима и покрай т.нар. „референдум на Слави“: „ако народът иска утре всички да носим зелени гащи, ще носим зелени гащи“.

3) Антидемократичната пропаганда е насочена и към релативизиране на вината за комунистическото минало, както и към омаловажаване на личната отговорност на социалните актьори. Чрез този тип пропагандно говорене миналото се „изчиства“, а носителите на вина публично се реабилитират (емблематичен пример за последното е награждаването на ръководителя на Шесто управление на ДС Димитър Иванов с орден „Златен век“ през 2016 г.). Този аспект напълно отсъства в анализа. Тук особено важни за проследяване ми се струват дискурсивните линии:

  • „Да си служител на ДС не е морално осъдително, защото не си доносник, а си разузнавач, работил за България“;
  • „Да си член на БКП не е морално осъдително – всички са били такива“;
  • „Комунизмът не беше толкова лош, защото всички имаха работа (образование, медицинско обслужване, жилище и т.н.)“, „сега като можем да говорим свободно и какво от това?“;
  • В лагерите и затворите през социализма са лежали „криминални престъпници“, а не политически затворници.

Този тип говорене от една страна смекчава индивидуалната вина за направени житейски избори, а от друга – размива същностните разлики между либерална демокрация и социалистическа диктатура. Той обезценностява демокрацията и я свежда до „безработица“, „престъпност“ и „общество на консумацията“, като с това на практика създава един идеализиран образ на близкото минало и на „социалистическото настояще“, въплъщавано от Русия.

4) Интересна за проследяване би могла да бъде и реторичната линия на систематично подкопаване на икономическата база на либералната демокрация. Посредством извадени от контекста сравнения между „цената на хляба/ трамвайния билет/ картата за почивка и т.н.“ „преди“ и „сега“ се поставя под въпрос легитимноста на пазарната икономика. С различен аршин се измерват икономическите инвестиции – западните инвеститори се представят като „експлоататори“ и „изнасящи печалбите си от България грабители“. Дали обаче толкова критично е отношението към руските фирми, респ. фирмите, обслужващи руски интереси? Този аспект също е оставен без внимание.

Вероятно една от причините за тези пропуски е недостатъчно прецизно проведеното разграничение между про-руска и антидемократична (антилиберална) реторика, между понятията „дискурс“ и „пропаганда“, както и между, най-общо казано, „лявото“ (анти-елитистко) и „дясното“ (анти-малцинствено) антидемократично говорене. Заглавието на доклада поставя акцент върху „антидемократичната пропаганда“ и създава очакването точно тя да бъде разгърната. В анализа обаче акцентът е поставен по-скоро върху про-руското и анти-европейско говорене. То в голяма степен е подкопаващо либералната демокрация, доколкото Европа въплъщава ценостите и практиките й, а Русия – не, но пълно съвпадение между двата типа дискурса няма. Съществени аспекти на антидемократичното и антилиберално говорене не са непремено про-руски (напр. анти-ромският дискурс и антисемитизма).

Също така, про-руското говорене не винаги е антидемократично. Има един интересен обрат, който е убягнал от вниманието на авторите. Той е свързан с обтягането на отношенията между Русия и Турция. В периода  между свалянето на руския военен самолет на сирийско-турската граница от турските ВВС (24.11.2015 г.) и първата последвала го среща между Путин и Ердоган (10.10.2016 г.), маркираща смекчаването на отношенията между двете страни, идентифицираните от авторите на изследването про-руски медии поддържат един подчертано про-демократичен дискурс в коментарите си спрямо Турция. Те са рязко критични към концентрацията на власт от Ердоган, към поставеността на малцинствата и човешките права в Турция и към външнополитическите намеси на Турция в Сирия и Ирак. Сякаш изведнъж изследваните медии обръщат страницата – заемайки про-руски позиции в коментарите си за Турция, те се превръщат в защитници на либералната демокрация.** Дори и от тази позиция обаче, те продължават да залагат на антиевропейската реторика – виновен за нарушаване на човешките права в Турция е ЕС.***

С ясното съзнание, че едно изследване никога не може да покрие всички измерения на анализираните проблеми, маркирам тези липси в анализа като възможности за бъдещи изследователски търсения.

Проучването оставя открити и два важни въпроса, които за финал бих задала на изследователите:

1) Има ли център, управляващ пропагандното говорене и ако да – кой е той? За един център ли става дума или за различни, понякога конкуриращи се, а понякога работещи в унисон източници на антидемократична пропаганда?

2) Как e възможно едно демократично общество да се противопоставя на антидемократичното пропагандно говорене? Възможно ли е това, без демокрациите да жертват своята либералност, отвореност и в крайна сметка – демократичност? Какви стъпки трява да предприемем, за да изградим ефективна защита от този тип пропагандно говорене, особено в “превзета” държава, каквато в момента е България?


 

*Мит, тъй като по официални данни 60% от децата в България през 2016 г. са родени от несемейни майки без сключен граждански брак, вж. Медиапул: „чрез стигматизирането на различните сексуални идентичности като девиантни и чрез противопоставянето им на мита* за “изконните православни семейни ценности”, на които някак „естествено“ носител и пазител се явава РусияВече 60% от децата се раждат в семейства без сключен брак. Бракът трае средно 15 години и половина и все по-често приключва с развод“, 12.4.2017, В: http://www.mediapool.bg/veche-60-ot-detsata-se-razhdat-v-semeistva-bez-sklyuchen-brak-news262613.html (последен достъп на 13.4.2017).

** Емблематичен пример е тази статия от посочения период:

pogled.info: САЩ: Турция счупи рекорда за нарушения на човешките права, 14.04.2016, В: http://pogled.info/svetoven/sasht-turtsiya-schupi-rekorda-za-narusheniya-na-choveshkite-prava.73067 (последен достъп 13.4.2017).

*** Емблематичен пример за това сякаш про-либерално, но антиевропейско сдвояване на дискурса:

Пик: ЕС затваря очи пред нарушаването на човешките права в Турция, 17.2.2016, В: http://pik.bg/ес-затваря-очи-пред-нарушаването-на-човешките-права-в-турция-news487223.html (последен достъп 13.4.2017).

 


 

Автор: Марина Лякова

Вотът в чужбина не може да обърне мача. Засега

Отминаха и тези парламентарни избори. За пореден път в края на изборния ден коментатори артикулираха очакванията, че българите в чужбина с вота си ще променят крайния резултат. Че „голямата България в чужбина“ ще обърне мача. Ще обясня защо това няма как да се случи. Засега.

В социалните науки има две утвърдени школи за изучаване на политическото участие на мигрантите: интеграционистката и транснационалната. Според парадигмата на интеграцията, колкото по-включен е един мигрант в новото общество, толкова повече той усвоява форми на поведение, хабитуси, начин на живот, интереси, свързани със страната на имиграция. Връзките с мястото на произход – приятелски, професионални, лични, обществени, но и политически – стават все по-спорадични и необвързващи. Казано опростено, мигрантите, които са по-успешно интегрирани на новото място, би следвало постепено да спират да се интересуват от българския политически живот, да заменят българското си гражданство с друго, да не подновяват документите си за самоличност и да не упражняват правото си на глас. Изследвания на германските социолози Хартмут Есер, Клаудия Дийл и Соня Хауг доказват емпирично такива зависимости сред различни мигрантски групи в Германия. Според тази парадигма, в изборите  в чужбина участват предимно слабо интегрираните на новото място и новодошлите, т.е. тези, които все още не са придобили ново гражданство и не могат чрез него да артикулират политическите си интереси. Гласуването в страната на произход е израз на фрустрация, начин да преработиш отхвърлянето, дискриминацията, неприемането в новото общество, докато упражняването на правото на глас на новото място се мисли като индикатор за успешна интеграция. Изборните успехи на партията на Ердоган в Германия, особено сред определен социален сегмент на турската общност, подкрепят тази теза.

Тази интеграционистка парадигма е сериозно критикувана от представителите на транснационализма – друго известно направление в миграционните изследвания,  представлявано от социолозите Лудгер Прийз, Томас Файст, Нина Глик-Шилер и др. Независимо от дългосрочността на престоя, твърдят те, хората продължават да поддържат контакти с родното си място, да се интересуват от ставащото там, да потребяват културни продукти (музика, медии), да запазват хабитуси, традиции, обичаи и да ги съвместяват с новопридобитите. Мигрантите не се „интегрират“, а развиват „хибридни идентичности“ – микс от усвоеното в различни общества. Тази парадигма несъмнено има своите емпирични основания, особено в дигиталната епоха – във времето на интернет-общуването, на low cost-пътуванията, на онлайн медиите. Ключовите въпроси обаче са дали, кога и как тези транснационални контакти се капитализират като политически вот? Засега, поне в българския казус, това става в твърде малко случаи. Като основна причина наблюдателите отбелязват трудната достъпност на гласоподаването – отдалечеността на секциите и малкият им брой.

В българските политически анализи на този проблем могат да бъдат открити две погрешни очаквания: Първото е, че премахването на техническите ограничения, пред които са изправени българите в чужбина, означава автоматично увеличаване на броя на подадените гласове, а второто – че нарастването на вота от чужбина означава увеличаване на, ще го нарека условно, „проевропейския, ценностно-либерален вот“*.

Несъмнено избирателната активност в чужбина се увеличава с нарастване на броя на мигриралите българи – статистиката от последните 25 години е красноречива. Сигурно е, че при намаляване на техническите препятствия броят на гласувалите ще се увеличава значително. Поне през първите няколко избори, последвали техническите нововъведения, напр. въвеждане на електронно гласуване, можем да очакваме броят на подадените в чужбина гласове да бъде съществено по-висок.

След премахването на техническите препятствия обаче отново ще има хора, които няма да подадат гласа си. Могат да бъдат откроени две идеално-типични групи:

а. политически апатичните – хората, които не са мотивирани да гласуват, защото нямат, най-общо казано, хабитус на политически участващи. Те твърде често са чували и са повярвали, че „всички са маскари“, че „с избори нищо не се променя“, че „онези горе си разпределят питата“. За тези хора политическото участие не е важно и в този смисъл те принципно отказват да бъдат граждани в политическия смисъл.

б. политически непредставените – хората, които в конкуриращите се партии не намират своя кандидат или своите ценности. Тези хора вероятно все пак биха гласували, ако има за кого.

Далеч по-важен е въпросът дали либералният вот ще нарастне?

Споделящите ценностно-либерални убеждения някак безвъпросно изхождат (изхождаме) от презумцията, че колкото повече българи в чужбина гласуват, толкова повече ще се увеличи броят на избирателите, които застават зад тези идеи. Точно тук обаче няма автоматизъм – нарастването на подадените гласове не означава непременно нарастване на ценностно-либералния вот. Бих очертала два сценария: песимистичен и оптимистичен.

Оптимистичният сценарий

Поради достъпността на електронното гласуване все повече български граждани, пребиваващи в чужбина, гласуват.

Нивото на информираност за събитията и процесите в страната нарастава посредством новите медии.

Все повече български граждани, пребиваващи в чужбина, имат личен опит с живеене в либерални общества и в практическото, всекидневно споделяне на либерални ценности.

Все повече български граждани, живеещи в чужбина, гласуват либерално и съответно – променят съществено изборния резултат в посока утвърждаване на либерални ценности.

Песимистичният сценарий

Колкото повече време минава, толкова профилът на българските избиратели в чужбина, поне в държавите от ЕС, се приближава до този на избирателите в България. Сред българските мигранти настъпва и все по-отчетлива социална стратификация. Ако допреди 2007, респ. 2014 г. в държавите от ЕС живееха предимно български студенти и българи, получили по изключение разрешение за работа и, съответно, високообразованите и висококвалифицираните мигранти преобладаваха, то днес все повече хора от различни прослойки живеят в държави от ЕС и упражняват правото си да гласуват извън България. Тези хора ще бъдат по-трудно „включвани“ в съответните приемащи общества, вероятно ще бъдат по-често дискриминирани и повече отхвръляни. Възможността точно те да усвоят либерални ценности и чрез вота си да ги утвърдят не е много висока. Напротив, по-вероятно е сред тях да нараства политическата апатия, отхвърлянето на либерални ценности и протестния, популистки, националистически вот. С течение на времето вотът в чужбина ще става все по-подобен на вота в България.

По-младите, образовани, работещи и добре интегрираните имигранти вероятно ще имат все повече залози в приемащите общества. Те ще стават техни граждани, понякога, особено извън ЕС, с цената на отказ от българско гражданство. Колкото повече време минава, толкова по-силно интересът към българска политика ще отшумява.

Нивото на информираност на българите в чужбина ще варира – наред с изключително информирани и мотивирани избиратели, ще има и такива, които няма да знаят за кого да дадат гласа си, защото от години не следят политическите процеси в България. И въпреки възможността за поддържане на транснационални обвързаности, няма никаква гаранция, че те ще обхващат и сферата на политиката. Един мигрант може да гледа български сериали, да слуша български рок, да ходи на концерт на „Фондацията“ в Кьолн или на дискусия за програмите на българските училища в Берлин, да говори всеки ден по скайп и вайбър с приятели и роднини в България, но въпреки това няма гаранция, че той ще се интересува от българска политика и че ще участва в изборите.

Избори 2017 и поуките от тях

Представянето на Да, България на изборите през 2017г. може да бъде интерпретирано през първия сценарий – резултатът на коалицията в чужбина е значително по-добър, отколкото този в България. Оптимистично е, че в секции, разкрити в градове с концентрация на младо и студентско население от български мигранти (напр. във Ваалс, Холандия**, Лотербург, Франция*** Льовен, Белгия, Оксфорд, Великобритания, Кеймбридж, Великобритания, Мюнстер, Германия и др.) Да, България е първа или втора политическа сила. Отчетливи са разликите в резултатите в различните държави, напр. в Германия, Нидерландия и Великобритания, където преобладават образователните мигранти, респ. Гърция и Испания, където доминират икономическите мигранти, заети в професии, изискващи средна и ниска квалификация.

Песимистичната нотка е, че резултатите от чужбина, макар и различни от тези в България, не са достатъчни да променят цялостния изход от изборите.

Възможно ли е изобщо българите в чужбина да променят изборния резултат?

Да, но само ако те бъдат поставени в центъра на политическото внимание, ако бъдат специално адресирани – с програми, с кандидати, с политики, които са насочени към техните интереси и проблеми. Нито нарастването на броя на мигрантите, нито техническатата достъпност на гласоподаването няма да са достатъчни сами по себе си, за да се повиши степента на политическо участие на българите в чужбина. А още по-малко – либералния вот. Ако залагаме само на автоматизма и самоорганизацията на българските (студентски) общности зад граница, то очакванията, че българите в чужбина ще обърнат мача могат всеки път да се оказват силно преувеличени.


* Под „проевропейски ценностно-либерален вот“ имам предвид не вот за някоя от партиите, титулуващи се като „либерални“, а за определени ценности, конкретно:

  1. Утвърждаване на европейската и евро-атлантическа ориентация на страната
  2. Анти-тоталитаризъм, анти-авторитаризъм, търсене на морална отговорност за комунистическото минало на участващите в политическия процес лица.
  3. Поставяне като основна безусловна ценност човешките права, гражданските права и защитата на малцинствата. Сбоделянето на убеждението, че без такава защита всяка демокрация се превръща в диктатура на мнозинството.
  4. Икономическо базиране на принципите на Рейнския капитализъм – защита на частната собственост, конкуренция, но и социален ангажимент на обществото към слабите и изключените. Целенасочено утвърждаване на устойчиви, екологични технологии.
  5. Защита на върховенството на правото и като следствие – подкрепа на правосъдната реформа
  6. Подкрепа на принципите на включващото образование и акцент върху образованието на маргинализирани групи.

**  Секцията е разкрита по инициатива на българското студентско дружество в Аахен (Германия)

*** Секцията е разкрита по инициатива на българското студентско дружество в Карлсруе (Германия)


Послепис: По никакъв начин този анализ не бива да се чете като омаловажаващ усилията на българските мигранти, полагащи безценни усилия за организиране на избирателния процес отвъд граница, към застъпниците за дистанционно гласуване, към политически активните и будни граждани. Към тях отправям специалните си благодарности. Този текст не се вписва в жанровите особености на „критика на либерализма“, напротив, авторът споделя проевропейска и ценностно-либерална позиция.

Автор: Марина Лякова

Комунистическият режим е престъпен. Защо е нужно да продължаваме да говорим за това?

Комунистическият режим в България е престъпен. Този факт изглежда безспорен, най-малкото, защото е законово фиксиран още през 2000 г. в Закона за обявяване на комунистическия режим за престъпен.

Престъпността на режима

е заложена в насилственото завземане на властта, която в същността си е държавен преврат, подкрепен от чуждата Съветска армия. Провеждането на избори и референдуми, в които БКП печели властта и я задържа 45 години, е камуфлажно. Десетки хиляди са убитите без съд и присъда, безследно изчезналите, жертвите на Народния съд, хората, изгнили в лагерите, в затворите, застреляните на граничната бразда в опит да напуснат страната и Източния блок. Отнето е имуществото – ниви, фабрики, жилища – на хиляди български граждани. Голям е и броят на насилствено разселваните из страната лица. Ограничена е свободата на вероизповедание. На децата на „врагове на Народната власт“ не е позволявано да следват в университети, а част от местата на студентската скамейка са раздавани чрез система от привилегии: на т.нар. „работнически факултети“ (Рабфак), на деца и внуци на активни борци против фашизма и капитализма (АПБФК). Мечтите за социална справедливст завършват със създаването на гигантска мрежа от всекидневни социални несправедливости, привилегии, зависимости, дефицити. Практиката е зловеща – в нея дори несъгласните с политиката на БКП, членове на самата партия, биват подложени на гонения и санкции, на преследване от Държавна сигурност.

Прага 1968 и танковете, които стрелят по чешките студенти. Чернобил 1986 – един от най-големите грехове на БКП спрямо българския народ – прикриването на атомната авария. „Възродителният процес“ 1984-1989 и „Голямата екскурзия“ 1989. Етническите престъпления на социализма. Създаване на тотална държава, която следи гражданите си, която репресира несъгласните, превръща ги в поданици, от които нищо не зависи. „99 процента труд, един процент талант – талантът да можеш вярно да служиш“, както пееха „Ахат“.

Най-голямата присъда над комунизма сякаш е произнесена след 1989 г. вследствие на възможността за по-свободно движение и за напускане на страната. След вдигането на Желязната завеса миграцията от Източна Европа е еднопосочна – на запад. И днес, 27 години по-късно, сравнително малко са тези, които отиват да работят, учат или живеят в Русия. Българите, но и много други източноевропейци, избират Западна Европа, САЩ и Канада за място, на което да изучат децата си, да работят, да специализират, или да прекарат живота си. Дори известни партийни активисти на БСП, иначе непропускащи възможността да ни предложат алтернативни евразийски проекти за развитието на страната, правят този избор. Идеологията е едно, практиката – друго.

Всичко това е добре известно. Но защо е важно да продължаваме да говорим за него? Защото престъпленията на комунистическия режим продължават да остават

без последствия

Защото осъждането е на хартия. Останало е между прашните папки на закони и законопроекти. Във всекидневието то няма особено значение – знакови фигури от близкото минало заемат висши държавни позици, присъстват всеки ден в телевизионните студия, в училищата и университетите, в бизнеса и финансите, във водещи корпорации. Те имат символната власт да разказват миналото и да определят бъдещето на обществото. И то съвсем явно – пред очите на всички нас. През последната седмица, например, ръководителят на Шести отдел на ДС Димитър Иванов е награден с българско държавно отличие – орден „Златен век“. Това високо държавно признание Иванов получава за очевидно особените си заслуги в областта на културата и науката. Наградата, забележете, е връчена лично от министъра на културата на правителство, обявяващо се за „дясно“ и „антикомунистическо“. На хартия. А дали тази награда не е в разрез с приетия през 2000 г. Закон? Едва ли точно българското правораздаване ще ни даде отговор на този въпрос.

Този тип непоследователност в политиката на българските управляващи не е нова. Отчасти и в нея е разковничето на все повече размиващата се и оставаща без конкретни последствия вина на бившия режим. И за ширещите се забрава, безхаберие и незнание. Въпреки съществуващия закон, престъпният характер се изплъзва от спомените на преобладаващата част от българите. Едно от най-прекрасните качества на човешкия мозък е да преработва миналото и да отсява хубавите спомени. Когато обаче говорим за обществена памет, положителните оценки към противоречиви исторически личности не могат да бъдат приемани с пренебрежение. Фактът, че позитивното отношение към Тодор Живков достига 55% от всички анкетирани и че Живков се оказва най-одобряваната политическа фигура от онзи период в страната и чужбина, не може да се счита за пикантна подробност и за нещо банално. Той е симптоматичен за пълното игнориране и непознаване на проблемите на комунистическия период в България от широки слоеве на населението. В проведено през 2014 г. от социологическата агенция „Алфа рисърч“ изследване „Преходът: Митове и памет 25 години по-късно“ могат да бъдат разчетени и още обезпокоителни сигнали: почти половината от анкетираните твърдят, че не се чувстват запознати с развитието на България в периода 1944 – 1989г., като във възрастовата група на 16-30 годишните незапознатостта достига зашеметяващите 94%. Едва 10% от изследваните лица казват, че училището или университета са основни източници на познание за социализма. Това на практика означава, че официалният исторически разказ не достига до голяма част от адресатите. И че оценките за комунистическия период се базират единствено на сложните плетеници и игри на семейната и лична памет.

Въпреки наличието на закон, обявяващ комунистическия режим за престъпен, преобладаващата част от младите хора не знаят и не разбират на какво се дължи престъпния характер. По оценка на редица експерти, изучаването на комунистическия период в училище е сведено до мимимум, без изучаваният материал да има отношение към зрелостните изпити. По този начин преподаването на материала често е формално, претупва се набързо в края на учебната година. Травмите от престъпленията бавно и полека се изтриват от паметта на поколенията, остават спомените и разказите за евтините билетчета за трамвай, за летните почивки в стил „С деца на море“, за безгрижното присъствие (!) на работното място, за липсата на стрес и безработица. За безплатното (на пръв поглед) медицинско обслужване.

Този тип разкази, обаче, когато са откъснати от широкия контекст на престъпността на комунистическия режим, могат, дори и неволно, да оневинят миналото, да го направят безобидно. В Германия, където преработването на историческата вина за национал-социализма и за Холокоста се е превърнала в основна обществена мисия и на образователните, и на политическите институции, откъсването на частните разкази за миналото от общия контекст на престъпления и вина се счита за недопустимо и за морално осъдително. Немският термин

„Verharmlosung der Vergangenheit“ („оневиняване на миналото“) 

обозначава едно от най-големите възможни прегрешения в настоящето.

Ако не оневиняваме миналото посредством отделни красиви епизоди от него, а се вгледаме в цялата картина, можем да диференцираме. Само когато имаме официален дискурс и официални политики, които фиксират на практика комунистическия режим като престъпен, можем да започнем да разграничаваме. А несъмнено е важно да го правим. Защото не е все едно дали човек е бил партиен секретар или редови член на БКП, или пък изобщо не е членувал в партията, каквото и да му е струвало това. Не е все едно дали е бил притискан, за да стане доносник, или сам си предложил услугите на ДС, за да прави кариера. Не е все едно дали, въпреки че е бил доносник, се е опитвал да не натапя познатите си, или ги е накисвал дори с измислени доноси. Само гледайки цялата картина е възможно да кажем, че комунизмът не бива да се мисли само през насилията и държавните престъпления, а е и плетеница от хиляди микроистории, човешки съдби, избори, от повече или по-малко пасивни съпротиви. Но още веднъж, такива диференциации са възможни само когато има практическо и консенсусно осъждане на престъпния характер на комунистическия режим. В едно общество, в което емблематични фигури на комунистическия медиен мейнстрийм ни облъчват всеки ден от медиите, в което децата и внуците на Живков, пък и бодигардът му, министри, партийни секретари, икономисти и „експерти по сигурността“ от онова време все още имат символната власт върху разказа за комунизма, за прехода, а и реална власт върху настящето, правенето на такъв тип разграничения се превръща в част от опита – целенасочен или интуитивен – за пренаписване на историята, за размиване на вината и за омаловажаване на престъпността на комунистическия режим. Има нещо по-лошо от самото зло – и то е омаловажаването на злото. Ако ние не признаваме историческата вина, ако я забравим и не я предаваме на следващите поколения, ставаме съучастници в тази вина.

Поводът да пиша тези редове е приемането на Законопроект за изменение и допълнение (ЗИД) на Закона за обявяване на комунистически режим за престъпен, приет на първо четене от Народното събрание на 25.11.2016г. и последвалите го дискусии.

Решава ли Законопроектът тези проблеми? 

В по-голямата част – не. Той остава далеч зад очакванията. Предложените изменения и  допълнения са крайно недостатъчни и половинчати. В тях, например, отново не се повдига въпросът за лустрацията. Същността на промените е козметична – отстраняване на символи, поставяне на табелки, обозначаващи престъпния характер на режима. Може би най-смисленият текст от Законопроекта е § 3, чл. 7, в който се фиксира задължението на МОН и училищните ръководства, на ВУЗ-ове и органи на местната власт да предприемат действия за образоване на подрастващото поколение в съответствие със смисъла на закона.

Въпреки липсата на съществени допълнения, а може би точно заради нея, законопроектът стана и обект на присмех. Иронията е хубаво нещо, а и всеки има право на чувството си за хумор, не само британците. Законопроектът бил „притопляне на стара супа“, „прах в очите“, поредната „димка“, която да отклони общественото внимание от съществените проблеми на съвремието ни – напр. разграбването на държавата или липсата на реформи. Само че супата не е стара – ние всеки ден виждаме как действащи лица и мрежи от миналото определят държавната политика, но и начина на мислене и на действие на всеки един от нас. Как влияят на изборите, които правим. Как призраците на миналото формират отново и отново нашето отношение към различните (било то към малцинства, към хора с увреждания, или към изразяващи непопулярни мнения и т.н.). Как все още сме „в ръцете на същото онова Зло“. И да, разбира се, че тези проблеми не се решават с прибиране на прашасали петолъчки от някой заден двор на кметството в Мало Бучино, а с образование. Но и с говорене, с изслушване, с един неспиращ дебат. Дебат за различните проявления на тоталитаризма в българската история. И най-вече, за надвисващия призрак на тоталитаризма в нашето настояще, в което бивши служители на комунистическата Държавна сигурност, понастоящем обявили се за „десни“ и „патриоти“, се опитват да прокарват откровено фашистки политики. И докато в интернет-форуми водим дискусии кой тоталитаризъм е по-зловещ – съветският комунизъм, германският национал-социализъм, италианският фашизъм, или може би испанският франкизъм, докато бистрим какво аджеба е да си „ляв“ и какво „десен“ в България, а и в света днес, те се канят да съставят правителство.

Тоталитаризмът не е мъртъв. Той просто за пореден път сменя дрехите си – дали кафяви, дали червени. Прикрит зад нови, модерни одежди, излъскан в Духа на времето, той отново наднича зад ъгъла. Той все още е в душите на голяма част от хората, във възпитанието, в манталитета. Популизмът, патриотарството, лесните решения, стигматизирането на тези, с чиито мнения и оценки не сме съгласни, побоят на малцинства са видимите черти на грозното му лице. Прикривано зад красивата маска на „волята на народа“, нахлузил „зелените гащи“ на псевдо-демокрацията. Подкрепян от мълчаливо от всички нас, ненаучили най-важния урок – когато няма защита на малцинствата, демокрацията се превръща в тотална диктатура на мнозинството. В отрицание на самата себе си. Един проектозакон не може да промени това, но може отново и отново да ни накара да се замисляме, да дискутираме, да се променяме. Да не оставяме уроците на миналото на забравата, или още по-лошо – в ръцете на крайно-леви или крайно-десни разказвачи на приказки. Затова е важно да продължаваме да говорим. Докато тоталитаризмът си отиде – но не от дуварите, не дори от спомените, а от манталитета.

 

Автор: Марина Лякова

 

 

„А ла турка“ в сърцето на Европа

В далечната 2005 година големият турски пианист Фазъл Сай вдигна на крака филхармонията в германския град Есен с брилятнтото си изпълнение на моцартовото „Рондо а ла турка“*.

Десет години по-късно събития от съвсем друг порядък приковават вниманието на  немското общество. Вчера близо 40.000 турци, преобладаващата част от тях родени и израстнали в Германия, се събраха в Кьолн, за да подкрепят политиката на президента на Турция Реджеб Тайип Ердоган.

Доколко организирането на такова събитие е обезпокоително?

Обезпокоително е, защото

  • то налива вода в мелницата на един все по-авторитарен политик, който за броени дни уволни и арестува десетки хиляди учители, военни, журналисти и общественици, несъгласни с политиката му. Макар Ердоган да е избран в съзвучие с правилата на електоралната демокрация, действията му, особено от последните седмици, са далеч от принципите на всякаква идея за демократичност (разделение на властите, свобода на изразяването на мнение, защита на малцинствени групи и т.н.)
  • демонстрацията премина под мотото за „защита на демокрацията“, а участниците осъдиха опита за военен преврат в Турция – позиции, сами по себе си похвални. В същото време протестиращите, каква ирония, скандираха в подкрепа на въвеждане на смъртното наказание в Турция.
  • сред демонстриращите има хора, които споделят не просто консервативни ценности, а визии за обществото, семейството, ролите на мъжа и жената, държавата, които често са в противоречие с представите за демокрация, а в някои случаи – и с конституционните норми на Германия.
  • част от протестиращите в Кьолн, са родени (!) и израстнали в Германия. А наричат Турция, не Германия, своя родина. Те обаче са немски граждани и с гласа си имат пряко влияние върху германската политика.
  • успоредно с тази демонстрация, турското правителство категорично заяви – безвизов режим от октомври за гражданите на Турция, или миграционното споразумение с ЕС спира да действа. Та да не остане някой с впечатлението, че митингът в Кьолн е (единствено) израз на самоорганизирали се поддържници на Ердоган. Залогът на демонстрацията съвсем не е само за вътрешна, турска употреба, а предимно за външна – германска и европейска. Макар след събитията, последвали опита за преврат, Турция още по-малко да отговаря на условията за безвизов режим, турското правителство ще продължава да настоява за него. Използвайки всички налични ресурси. Разбира се, вероятността да го получи, поне тази година, клони към нула.

Има обаче и фактори, които позволяват интерпретация на събитието в по-оптимистични нотки,

отвъд безпокойството 

  • 40.000 са участниците в митинга в Кьолн – малко повече от един процент от всички произлизащи от Турция мигранти, живеещи постоянно в Германия. А в областта около Кьолн живеят преобладаващата част от тези три милиона турци (т.е., аргументът, че подкрепата за Ердоган е много по-голяма, а повечето подкрепящи го просто не са могли да дойдат до Кьолн, защото живеят далеч, е несериозен)
  • Подкрепата за Ердоган сред турците, живеещи в Германия е значителна. На парламентарните избори през ноември 2015 година близо 60 процента от упражнилите правото си на глас във Федералната република турски граждани подкрепиха AKP (Adalet ve Kalkınma Partisi). Но това се случи при една не много висока избирателна активност – около 40 процента от имащите право на глас близо 1,5 милиона турски граждани, живеещи в Германия, взеха участие в изборите. А съвсем немалка част от турците в Германия не подкрепя Ердоган. Въпросът е дали тези хора намират зад кого да застанат политически?
  • Турската общност в Германия съвсем не е хомогенна. Различията в нея – социални, образователни, религиозни, идентичностни – преобладават. По същото време, по което се състоя демонстрацията в Кьолн, една друга, съвсем немалка част от турската общност – тази в Хамбург – подкрепи официално ежегодния гей-прайд във втория по големина немски град. И с това събра около себе си либерално и ляво настроените хора с произход от Турция, тези, които едва ли виждат причини да застанат зад политиката на Ердоган.
  • Правото на демонстрация е основно конституционно право. Когато миналия месец в Берлин полски активисти протестираха срещу политиката на полското правителство на централния булевард „Unter den Linden“, никой, нито в Германия, нито където и да е в Европа не повдигна въпрос за това и не го прие за опасност. Да, поляците бяха има няма 1000 души, но пък и в Германия не живеят три милиона поляци, колкото са турците тук. Наистина, Полша е член на ЕС, но пък Турция е кандидат-член на съюза (колкото и абсурдно да ни звучи това след актуалните събития) и партньор в НАТО.
  • Когато искаме българските мигранти да са политически активни и да запазват връзките си с България, защо се притесняваме когато и други мигрантски групи правят това?

Какво митингът в Кьолн казва в по-широк контекст?

От години експерти говорят за „тъмната страна на миграцията“ – с мигрантите „мигрират“ не само хора, а и идеи, ценности, политическите борби. Някои от тях са в разрез с конституционните ни норми. Западноевропейските градове ще стават все повече арени на сблъсък на начини на мислене, концепции, визии за света, но и на остри конфликти. Това няма как да е радостно. Тяхното опубличностяване ще среща все повече отпор и ще мобилизира както консерватори (емблематично беше изказването на австрийския външен министър Себастиян Курц – „който иска да участва активно в турската вътрешна политика, нека да емигрира в Турция“), така и местни радикали, които само това търсят – повод, за да започнат да сочат с пръст „неинтегрираните“ и „чуждите“, и да продължат да сеят омразата си. Цената за запазването на обществения ред няма да е ниска. 3000 полицаи се грижиха за реда по време на вчерашните демонстрации**. Но сигурността съвсем не може да се гарантира единствено чрез „секюритизацията“ на обществото. Тя не е задача (само) на полицията, в не по-малка степен тя е залог за учители, социални работници, психолози, за всички нас. Тази цена ще е висока и данъкоплатецът ще трябва да я плати, за да гарантира устоите на обществото, в което живее.

Ако за мигрантите от първото поколение някак интересът към страната на произход е разбираем – родината на детството е скъпа и важна – то за второто и третото поколение хора с миграционна история, които познават „отечеството си“ от прекарани ваканции и митологизиращи разкази, той е най-малкото учудващ. Но нека преди да продължим да се учудваме, да си зададем въпроса, защо хора от второто и третото поколение в Германия продължават да наричат себе си „турци“ и „чужденци“. Защо се чувстват повече представлявани от турските, а не от немските политици? И с какво ние – тукашното образование и общество, тукашното неприемане и многогодишни заблуди, че Германия не е „имигрантска държава“, че това са „гости, което ще си тръгнат, ей сега, още утре“ – сме допринесли за утвърждаването на това чувство? Бихме ли могли да го променим за бъдещите поколения?

 

…………………………………………………………………………………………………………………

* В. А. Моцарт: Соната за пиано № 11 в ла мажор

** Две други демонстрации от по няколко стотин души се състояха по същото време в Кьолн – на противници на Ердоган (предимно леви и кюрдски активисти) и на десни радикали от областта Северен Рейн-Вестфалия (т.нар. „Pro NRW).

…………………………………………………………………………………………………………………

Автор: Марина Лякова

Кой се страхува от българите в чужбина?

През последните два дни българският парламент започна приемането на поредните промени в Изборния кодекс на Република България. Някои от тези промени сериозно ощетяват българските граждани, живеещи постоянно или пребиваващи временно в чужбина:

  • те отново няма да имат право на преференциален вот и съответно да пренареждат избирателните листи,
  • няма да могат да се самоорганизират и да настояват за разкриване на секции извън дипломатическите представителства на Република България в чужбина,
  • няма да имат собствен избирателен район „Чужбина“, от който да могат да изпратят свои представители в българския парламент.

Най-красноречивата аргументация за тези ограничения даде председателят на ВМРО и съпредседател на Патриотичния фронт Красимир Каракачанов – те се правят „за да не може някой да се намесва във вътрешните работи на България“. Очевидно българите, живеещи зад граница, сме или „някой“, който без право „се намесва“ в делата български, или безволева маша в ръцете на чужди интереси.

Политиката на

систематично отчуждаване на българите, живеещи в чужбина

има своя история. Тя преминава през преследване на емигриралите ни съграждани по времето на социализма, през стигматизирането им като „невъзвращенци“ и „вражески емигранти“, през официално регламентираното следене на кореспонденцията им до българските им приятели, както и през маргинализиране на семействата им, останали в България. През последните 26 „преходни“ години последваха епични бюрократични спънки при легализиране на образователни степени и дипломи, особено на тези, придобити в държави, нечленуващи в ЕС. Последва и дискриминативната практика на принудителното двойно медицинско застраховане, отменена след протести на българите в чужбина през 2004 година*. Българските дипломатически представителства зад граница бяха увековечени в романа и филма „Мисия Лондон“. Въпреки наличието и на добронамерени и съвестни дипломатически служители, немалко са българите, които могат да обогатят с автентични анекдотични случки този художествено не много преувеличен разказ.

Българската държава с удоволствие се кичи с успехите на световно известни българи, живеещи в чужбина – било то артисти, музиканти, спортисти, учени, изобретатели или мениджъри. Тя признава и значението на огромната финансова помощ на работещите в чужбина български граждани за техните близки, помощ, надхвърляща през последните години дори и размера на чуждестранните инвестиции в страната. Но това, което държавата прави за подкрепа на българските диаспори, на културните, социалните и образователните им проекти, варира между недостатъчно и нищо. И ако за това „недостатъчно“, респ. „нищо“ има разбиране – в бюджета няма ресурси, а и доминиращата нагласа сред българите в чужбина е самоинициативността – то оправдание за създаването на административни и бюрократични пречки от страна на българската държава няма и не може да има.

С примането на поправките в Изборния закон българските депутати игнорират факта, че от 1990 година насам

България е емигрантска държава.

Броят на българите, живеещи постоянно или пребиваващи временно в чужбина, нараства непрекъснато. Все повче български граждани не пребивават на територията на Република България по време на избори – било то защото работят, учат или живеят постоянно в чужбина, било то защото са в командировка, на гурбет, на гости или на туризъм. С промените в изборното законодателство те на практика ще бъдат изключени от правото (а от вчера – от вмененото им от депутатите задължение) да гласуват.

На практика българите в чужбина са поставени в неравностойно положение. Българският законотворец създава различни категории български граждани:

  • граждани, намиращи се в България, с непосредствена възможност да упражнят правото си на глас и граждани, пребиваващи извън страната, които са лишени от практическата възможност да гласуват. Когато българите, пребиваващи в чужбина, все пак решат да упражнят избирателното си право, те за пореден път ще трябва да пропътуват стотици километри, а някои – половин континент, до най-близкото дипломатическо представителство. Ще им се наложи и да висят на километрични опашки пред него, за да пуснат заветната бюлетина. Така, както е било досега, но и още по-лошо, след като правото за разкриване на допълнителни секции при събиране на определен брой желаещи да гласуват е премахнато с промените в закона. Не е ли абсурдно държавата да задължава гражданите си да гласуват и в същото време да намалява броя на местата за гласоподаване? И не е ли гротескно санкцията за негласуване да е насилствено отписване от избирателните списъци, така че ако човек все пак желае да подаде гласа си на следващите избори, да трябва да чака на опашка, за да бъде вписан. Преди да застане на опашката за гласуване. Ефектът е лесно предвидим – отказване и на най-мотивираните избиратели от българските диаспори в чужбина.
  • граждани, гласуващи в България, които ще имат право на представителство в своя избирателен район, ще могат да се срещнат с кандидатите за депутати в него, ще могат да упражнят правото на преференция и директен контрол над мандатоносителя. И друга категория граждани, подаващи вота си в чужбина, които нямат представителство в своя избирателен район, не познават кандидатите, за които гласуват, няма да могат да изразят преференцията си към предпочитан кандидат и чийто глас ще бъде прехвърлен анонимно към някакъв район, без това да е резултат от тяхното конкретно волеизявление. И когато гласът им бъде преброен, ще се окаже, че са подкрепили, без знанието и желанието си, някой анонимен „бат´ Сали“, защото гласовете им са били „преразпределени“.

Тези проблеми биха могли да бъдат, поне отчасти, решени с въвеждането на дистанционно (електронно или пощенско) гласуване. Убеден привърженик съм на дистанционното гласуване. Но експресното му въвеждане – преди да са изяснени въпросите както за техническите възможности (сигурност, анонимност), така и за морално-философските граници (прозрачност, паноптичност) – може да постигне обратен ефект. То би могло да компрометира самата идея за електронен вот и да подсили недоверието към този толкова важен инструмент на представителната демокрация. Не бива да подценяваме опасността от умишлено проваляне на електронното гласуване чрез прибързаното му въвеждане, което да доведе до неговото трайно отменяне.

Най-същественият въпрос е

защо 

се поставят такива ограничения пред практическото упражняване на правото на глас на българите в чужбина? Приетите промени в изборното законодателство затвърждават впечатлението, че голяма част от българската политическа класа е сериозно обезпокоена от възможността за активно участие в изборите на живеещите извън страната български граждани и най-вече от непредвидимостта на техния вот. Страховете са разнопосочни. От една страна залогът е разпределението на „турските“ гласове; не е сигурно коя партия ще предпочетат българските граждани, живеещи в Турция – ДПС или новосформираната ДОСТ, но съдейки по гласуването на промените в Изборния кодекс от ДПС, очакванията очевидно са за преобладаваща подкрепа на ДОСТ.

От друга страна не е ясно колко активни ще бъдат българските избиратели зад граница, ако се въведе електронно и преференциално гласуване, както и избирателен район „Чужбина“. Избирателната активност на българите в Турция едва ли ще се промени много – там броят на разкритите секции винаги е бил голям, но тази на сънародниците ни в Западна Европа, Северна и Южна Америка, и Източна Азия би могла рязко да се увеличи. Ако вземем предвид участието в предишни избори и разпределението на гласовете на тях, то очакванията за радикална промяна са неоснователни – вотът на българите в чужбина до момента не е оказвал решаващо влияние върху резултатите от изборите в България. Но при изменени условия (електронно гласуване, район „Чужбина“ и преференциален вот) нито активността, нито резултатът могат да се прогнозират на база на отминалите избирателни практики. Вотът на българите в чужбина не само е неизследван от социолози и политолози. Той е в много по-голяма степен неконтролируем и неманипулируем, особено сред споделящите по-индивидуалистичен стил на живот наши сънародници в Западна Европа и Северна Америка. Това прави от българските избиратели в чужбина един костелив орех, един непредвидим риск, с който българската политическа класа не би искала да си има работа.

Абсурдът е, че тези ограничения пред пълноправната възможност за избор на политическо представителство се случват по инициатива на една партия, която се самоетикетира като „патриотична“ (ПП „Патриотичен фронт“). По презумция тя би трябвало да се ангажира с приобщаването на българите в чужбина. Но не го прави заради тънките електорални сметки – едва ли при повишаване на избирателната активност тя ще спечели много повече гласове от секциите зад граница. Не го прави и защото патриотизмът й, съзнателно или не, е определян чрез различни форми на изключване – етническо (най-добре да не гласуват „турците“ и „циганите“) и социално (по-добре да не гласуват много от „живеещите в чужбина българи“, които, щом живеят в чужбина, не са баш българи). В крайна сметка поставянето на препятствия пред участието в избори е резултат и от едно архаично определяне на любовта и принадлежността към родината, базиращи се на етничността, а не на политическото участие. Резултат от една представа, че причастяването към българското минава само през гордото рецитиране на „Аз съм българче“, през травматичния спомен за „вековните робски вериги“, през миналото, през териториалната уседналост. А не през политически и граждански включващото участие, през правото на всички български граждани, независимо от етническата принадлежност, социалния статус и мястото на постоянно или временно пребиваване, да съ-определяме заедно бъдещите посоки на развитие на националната ни общност. Залогът на ограниченията съвсем не е само в очакваните изборни резултати, а в продължаващата политика на систематично отчуждаване на българите, живеещи в чужбина.

Но ако политическият елит се подхлъзне по пързалката на тънките електорални сметки и ограничи достъпа на поне един милион български граждани до упражняване на избирателните права, то не сме ли длъжни да си зададем въпроса, доколко този елит е легитимен в правото си да управлява страната ни? И доколко при тези условия България би била „работеща демокрация“?


* Вж. чл. 40а. (Нов – ДВ, бр. 111 от 2004 г., в сила от 21.12.2004 г.) (1) (Изм. – ДВ, бр. 105 от 2005 г., в сила от 01.01.2006 г.) от Закона за здравното осигуряване.

Автор: Марина Лякова

 

Капани на сигурността

След атентатите в Париж темата за „сигурността“ е вече почти толкова популярна, колкото хороскопите. С мрачна тайнственост „посветени“ в „занаята“ тълкуват и врачуват, вещаят и гадаят кой, как и защо ни заплашва. И като основен фактор, предизвикващ несигурност, сочат с пръст бежанците. Те са заплахата, от тях трябвало да се пазим. Разпалено тръбят по медиите, че като опънем една ръждива телена жица по южните европейски граници и ще опазим „националната сигурност“ от заливащите ни „бежански орди“. Тези „експерти“ вероятно не са виждали граничната ограда между Мексико и САЩ, или между испанските анклави Сеута, респ. Меиля и Мароко. Със сигурност не са посещавали и музея на Берлинската стена, намиращ се на мястото на легендарния Checkpoint Charlie в Берлин и не знаят как хората са прокопавали тунели, за да преминат от другата страна на стената. И продължават да го правят и днес – там, където има стени и огради. Няма граница, която не може да бъде премината и никоя стена и ограда не е достатъчно здрава, за да спре желаещите да я преодолеят. Стените, освен че създават измамно спокойствие и сигурност сред оградените, легитимират управляващите като „загрижени“, пълнят бюджетите на строителните фирми, които ще ги изградят и най-важното – вдигат цената на каналджийството. А в него е поне част от същината на проблема. Искате повече сигурност? Тогава пресечете каналджийството и трафика на хора! И не само на хора. Ама на кого му стиска да влезе в територията на организираната престъпност?

Повече прозрачност, по-малко сигурност

В днешно време държавните институции и органите на сигурността разполагат с техника, която е в състояние да запамети и обработи огромни масиви от информация. Европейските държави събират множество данни за гражданите си, но те са до такава степен разхвърляни между отделните служби, че на практика са неизползваеми за предотвратяване на заплахи. Показва го анализът на Себастиян Фидлер, председател на Федералния съюз на държавните служители, борещи се с криминалната престъпност в Германия: „Ние имаме 28 държави – членки на ЕС с 28 различни организационни структури и различни правни системи“, казва Фидлер в интервю за общественото радио WDR 5 (Кьолн). Борбата с организираната престъпност и с терористичните мрежи е парцелирана и разпокъсана в границите на националните държави, но престъпниците оперират транснационално. Само пет от европейските държави предават оперативна информация на Европейската полицейска служба Европол и споделят базите си с данни, свързани с борбата с тероризма. Според Фидлер, при наличието на отворени вътрешноевропейски граници липсата на обща европейска служба за сигурност е истински проблем. Нивото на координация и обмен на информация е ниско, а европейският главен прокурор има символични правомощия. Резултатът – нарастваща липса на сигурност, въпреки непрекъснато увеличаващата се индивидуална прозрачност и колосалната по обем информация, с която държавите и техните служби разполагат*. Припомнете си това, когато чуете някой „експерт“ да ви убеждава от телевизионния екран, че държавата трябва да събира още повече данни и информация за гражданите си. И че трябва да ограничава свободите им, защото „сигурността е по-важна“. Повече прозрачност не означава по необходимост повече сигурност. Но липсата на сигурност е краят на свободата. През последните дни жителите на Брюксел се убедиха в това по възможно най-неприятния начин.

Радикализирането

Извършителите на атентатите в Париж, поне повечето, не са преселници от други държави. Те са социализирани в Западна Европа. Неприятният въпрос, който трябва да си задедем е, защо част от младежите, израстнали в нашите общества се „радикализират“ и са готови да отнемат собствения си живот и живота на други хора? Каква е и нашата отговорност – отговорността на семействата, учителите, социалните работници, религиозните общности, работодателите, на обществата, в които живеем?

Тези въпроси могат да бъдат предмет не само на морализаторски дискусии, а и на сериозни изследвания и на сериозно обосновани превантивни мерки. Ако има кой да ги финансира. Притискани от ограниченията на държавните и местни бюджети, управляващите често съкращават средства точно в областта на образованието, научните изследвания и социални дейности. Резултатът – все по-малко хора работят в сферата на социалните и хуманитарни професии и са подготвени да търсят аналитични отговори на тези въпроси. Но ако дефинираме „радикализирането“ на младежи като ключов проблем за сигурността на европейските общества, то как ще работим за решаването му, ако непрекъснато съкращаваме средствата за обучението и реализацията на професионалисти, третиращи този проблем? Или ако условията за работа са толкова непривлекателни, че малкото дипломирали се предпочитат да работят като продавачи на домакински електроуреди в някой мол или като телефонни оператори в кол-център?

Много от сериозните проблеми на сигурността, а с това – и на свободата ни, не са външни. Те не са внесени от прииждащите бежанци, а извират от нашите, изтъкани с противоречия, общества: проблеми за смисъла, за безперспективността, за справедливосттта, за привиждащите се радикални алтернативи. За решаването им няма лесни отговори и бързи рецетпти. Още по-малко помагат телени огради по границите.

Автор: Марина Лякова

––

Цялото интервю със Себастиян Фидлер може да чуете на сайта на радио WDR 5: http://www.wdr5.de/sendungen/morgenecho/interview-fiedler-Anti-Terror-Kampf100.html

 

Реч на Джем Йоздемир[1], произнесена пред 39 партийна конференция на Зелените на 20 ноември 2015 г. в град Хале

Скъпи приятели,

 

Ние изпитваме дълбока скръб за близо сто и петдесетте жертви в Париж, които точно преди седмица бяха изтръгнати от живота. С Париж се чувстваме свързани по особен начин. Този мултикултурен град символизира всичко онова, което е същността на Европа, а именно, че християни, евреи, мюсюлмани, атеисти работят заедно, учат заедно, излизат заедно, празнуват заедно. Точно срещу това беше тази атака. Затова нападението срещу Париж и неговите жители е нападение и срещу нашата партия, и срещу нас самите.

В същото време ние скърбим и за жертвите на атентатите в Бейрут, които се случиха ден преди тези в Париж. Ние скърбим за жертвите на коварния атентат в Анкара. Тъгуваме заедно с близките на пасажерите на руския пътнически самолет, който беше свален над Синайския полуостров. Тъгуваме за седемте члена на шиитското малцинство на азарите, които бяха обезглавени в Афганистан само защото принадлежат към религиозното малцинство на азарите – между тях са две жени и едно малко момиче. Скърбим за четиресет и девет жертви на “Боко Харам”, които бяха убити преди два дни в Нигерия. Тъгуваме за хората в Сирия и Ирак, които всеки ден са жертви на ИДИЛ. Днес тъгуваме за убитите в Бамако (Мали) – те всички са наши братя и сестри. На всички тях дължим съболезнованието и солидарността си, скъпи приятели.

През 1994 г. за първи път бях избран като депутат в германския парламент (Бундестага) – по онова време още в Бон. По същото време в Бон започнаха строителните работи на академията “Крал Фахд”. Една година по-късно тя беше готова. На откриването присъствахо тогавашният министър на външните работи[2], министър-президентът на федералната област Северен Рейн-Вестфалия[3] и кметицата на Бон[4]. Учебните планове бяха разработени в Саудитска Арабия. Децата се обучаваха на важни за живота неща, като: как да се отреже ръка, как да се бичува човек, как да се обезглави някой, как да се разпъне човек на кръст, как да се държат роби – на всички онези практики, зад които стои Уахабитската секта в Саудитска Арабия, скъпи приятели. В Сирия и в Ирак, където ИДИЛ господства, в този момент, в който ние сме се събрали тук, йезидски жени биват продавани на пазарите за робини, мъжете им биват избивани, а децата им се превъзпитават да станат джихадисти. Саудитска Арабия, държавите от Персийския залив са уж наши търговски партньори, това са държави, на които ние доставяме оръжия и в същото време искаме да се противопоставяме на ИДИЛ. Скъпи приятели, докато това двуличие не престане, не можем да се противопставим на ИДИЛ и никога няма де имаме успех срещу тероризма в този свят. Саудитският уахабизъм не е част от проблема, той е сърцевината на проблема. И не мога вече да слушам, когато един или друг представител на исляма, почти ритуално обяснява, че всичко това няма нищо общо с исляма. Разбира се, че е погрешно да се приравнява тероризмът с една цяла религия. Но нещата няма да станат по-добре, ако премълчаваме проблемите, които имаме. Ако ги игнорираме. През 2015 г. трябва да е възможно да интерпретираме думите на Пророка със знанието, което имаме днес, и от прспективата на мястото, на което се намираме. И който прави това, не бива да се страхува за живота си. И скъпи приятели, през 2015г. трябва да е възможно човек да обърне гръб на своята религия, да я смени, да я интерпретира по различен от този начин, който ни предписват имамите и мюфтиите от разни краища на света. Искам ясно да заявя това – имам огромно уважение към всички религии на този свят и разбира се, особено към религията, от която произхождам. Но ще ви кажа – никоя Свещена книга не е над човешките права, никоя Свещена книга не е над конституцията на Федерална република Германия, скъпи приятели и това трябва да е абсолютно ясно на всеки. Никой представител на която и да е религия няма право да предначертава на една жена с кого тя да сключи брак и дали да сключи брак. И никой представител на което и да е вероизповедание не може да решава дали хомосексуални мъже или жени могат да сключват брак. Това те ще си решат самостоятелно. И това право ще защитаваме навсякъде по света, скъпи приятели.

Има и още нещо, нещо, което ми причинява болка. През 2005 г., когато коалицията между Социалдемократите и Зелените загуби изборите и беше свалена от власт, имаше не само смяна на правителството, но и смяна на политиката. Новата тогава широка коалиция[5] не говореше вече за перспективата за членство на Турция в ЕС. По онова време Турция се движеше в посока към Европа, успяваше да наложи реформи и по отношение на кюрдите, и по отношение на религиозните малцинства, и по отношение на съседните страни. И какво каза тогава канцлерката на Германия?[6] Тя заговори за “привилегировано партньорство”. Сега, когато същата тази Турция се развива в погрешна посока – всеки ден става все по-авторитарна, потиска малцинствата и установява лоши практики, същата тази канцлерка и настоящата ни управляваща коалиция казват, че искаме да преговаряме с Турция за членството й в ЕС. Ето това лицемерие не ни прави по-автентични по света. Не ме разбирайте погрешно – разбира се, че трябва да преговаряме с Турция за бежанците, но аз очаквам да се говори с Турция не само за това, как бежанците да не идват при нас, а да говорим с Турция и за това, как децата на бежанците да ходят на училище, как бежанците в Турция да имат право да работят, как да се подобрят обстоятелствата, при които те живеят. И очаквам, когато немски политици пътуват в други страни, да знаят, че нашите ценности пътуват с тях. Че те трябва да се срещат с опозицията, а не да правят предизборна кампания за Ердоган, скъпи приятели.

Вчера ми се обади един човек, Клаудия[7] и много от вас го познават, Митхат Санджар, депутат от HDP[8]. Разказа ми, че в момента е в Нусайбин (Nusaybin) – един град в крюрдската югоизточна част на Турция. От една седмица градът е обсаден. 80 процента от населението не само не могат да напуснат дома си – това вече продължава цяла седцмица, а и нямат вода и ток. Бременни жени не могат да излязат, за да се снабдят с хранителни стоки. Можете ли да си представите какво означава всичко това? Четирима депутати от HDP са започнали гладна стачка. Не знам каква позиция управляващата ни коалиция заема по отношение на този проблем. Дори не знам дали тя изобщо заема някаква позиция. Но знам къде се позиционира нашата партия. Ние сме на страната на онези, които и в мюсюлманските страни застават на страната на демокрацията, на човешките права, на просвещението, на ценностите, споделяни от Обединените нации. И никъде другаде. Достоверността е скъпа ценност. Ние, на Запад през последните години за съжаление често сме заемали грешната страна. Дали по отношение на войната в Ирак, водена от американците, или по отношение на войната срещу тероризма (War on Terror). Скъпи приятели, фактът, че Гуантанамо все още не е затворен, затруднява борбата с тероризма, защото отслабва достоверността на нашите ценности. Не бива да се превръщаме в това, което терористите твърдят, че сме. Ние трябва да защитаваме ценностите на Liberté, égalité, fraternité, скъпи приятели. Нашата партия няма нужда да я поучават, че трябва да се грижи за сигурноста. За тази цел имаме нужда от добре обучена полиция. Имаме нужда от тайни служби, които си вършат съвестно работата. Но да си вършат съвестно работата, не означава да шпионират френския външен министър, а означава да шпионират тези терористи. Затова демократичният контрол е не по-малко важен, отколкото доброто оборудване.

И това искам да допълня, скъпи приятели. Точно в този момент няма никакъв смисъл да разделяме нашето общество. На тях много им се иска мюсюлманските младежи да имат чувството, че са изолирани, за да бъдат примамени от терористите. Точно от съображения за сигурност трябва да отговорим с интеграция, с равнопоставеност, с приемане на бежанците. Особено в този момент. Всички ние – мюсюлмани, евреи, християни, атеисти сме за ценностите на конституцията и за ценностите на Европа. Канцлерката, докато трае нашата конференция, произнесе реч на конгреса на ХСС[9]. Чух нейната реч и имам чувството, че тя щеше при нас да получи повече аплодисменти, отколкото получи там. Тя е права, права е, да, права е, когато казва, че затварянето на границите не е решение, но не са прави тези членове на ХСС, които не я аплодираха за тези думи. И това показва колко голямо е предизвикателството.

Лично аз вярвам, че Господ, ако съществува, е разпределил глупостта между народите и религиите равномерно. Който не ми вярва, ще го поканя да дойде с мен в понеделник в Лайпциг или в Дрезден, за да види демонстрациите на ПЕГИДА[10] и ЛЕГИДА и да се убеди, че действително е така. Затова още по-важно е да заявим, че сме срещу всяка форма на фанатизъм и екстремизъм, независимо дали става дума за ислямисти или за десни радикали. Едното не е по-добро от другото.

В заключение – трябва да приключвам – казах ви, че произхождам от мюсюлманско семейство. Майка ми винаги се опитваше да бъде добра мюсюлманка. За съжалиние с неголям успех тя опитваше по време на вечерната молитва да ме научи на нещо от исляма. Но тя ме записа на християнско вероучение, казвайки: „Няма мюсюлманско вероучение, ама и там ще научиш нещо вярно, защото и те все в Господ вярват“. А баща ми казваше: „Не си избирай приятелите по това, дали са от правилната религия, дали говорят майчиния ти език, а ги избирай по това, какво сърце имат, какъв характер имат“. Защо ви казвам всичко това? Казвам ви го, защото това, което майка ми и баща ми ме научиха, не е изключение. Всички приятели, с които съм израстнал – от Турция, от мюсюлмански страни, са научили сходни неща от своите родители. Това е доминиращата форма на исляма. Но ако трябва да съм честен, трябва да ви кажа, че този ислям се стопява. А другият ислям, на когото твърде дълго залагахме, когото твърде дълго подкрепяхме, настъпва. Ако не искаме погрешните да спечелят, то нека, и това го казвам от името на много вряващи и от името на много непрактикуващи вярата мюсюлмани, нека заедно се погрижим за това, да не допускаме да ни разделят! Повярвайте ми, мюсюлманите също толкова много се страхуват от терористите, колкото и немюсюлманите. Ние сме заедно – сега, повече от всякога.

Сърдечно ви благодаря!

Превод от немски: Марина Лякова

Видео запис на речта може да видите тук.

[1] Джем Йоздемир е роден през 1965 г. в град Урах, федералната област Баден-Вюртемберг, в семейството на турски “гастарбайтери”. През 1994 г. той става първият депутат в германския парламент (Бундестага) с турски корени. През 2004 г. е избран за депутат в Европейския парламент от листата на Зелените. В качеството си на такъв, през 2007 г. той поема патронажа над Гей-прайда в Щутгарт. От 2008 г. е съпредседател на партията на Зелените. (б. пр. – М.Л.)

[2] Клаус Кинкел от Либералната партия (б. пр. – М.Л.)

[3] Йоханес Рау от Социалдемократическата партия (б. пр. – М.Л.)

[4] Бербел Дийкман от Социалдемократическата партия (б. пр. – М.Л.)

[5] Коалицията между християндемократи и социалдемократи (б. пр. – М.Л.)

[6] Канцлер на Германия по онова време е Ангела Меркел (б. пр. – М.Л.)

[7] Вероятно има предвид Клаудия Рот, бившата съпредседателка на партията на Зелените (б. пр. – М.Л.).

[8] Демократичната народна партия (Halkların Demokratik Partisi) се обявява за защита на правата на малцинствата в Турция и особено на кюрдите (б. пр. – М.Л.).

[9] Християнсоциалният съюз – консервативна партия, съществуваща единствено във федералната област Бавария, партньор на Християндемократическия съюз на Ангела Меркел и понастоящем коалиционен партньор в широката коалиция, която управлява Германия.

[10] ПЕГИДА (Патриотични европейци срещу ислямизацията на Запада) е неформална организация, протестираща срещу “ислямизацията на Запада”. ЛЕГИДА (Лайпциг срещу ислямизацията на Запада) е клон на ПЕГИДА в Лайпциг.