Каква Европа? Моите въпроси към кандидатите за евродепутати

На 26 май ще се състоят изборите за Европейски парламент. Ще дам гласа си на кандидат/ка, който/ която отговори по убедителен за мен начин на следните въпроси:

  1. Какви политики трябва да предприеме ЕС по отношение на миграцията и бежанците?
  2. Какви политики държавата ни трябва да предприеме по отношение на борбата с насилието над жени и сексуалното насилие? Трябва ли България да ратифицира Истанбулската конвенция и защо?
  3. Какви политики за преодоляване на образователната, жилищната и социалната сегрегация на роми трябва да бъдат предприети на национално и европейско равнище?
  4. Каква е Вашата позиция по т.нар. “Пакет Макрон”? Защитава ли той интересите на европейските работници, предлагайки им по-добри условия на труд, или е насочен към налагане на корпоративни интереси на западноевропейските фирми, които са в ущърб на превозвачите от Източна Европа?
  5. Какви трябва да бъдат отношенията на ЕС с Русия? Заплаха ли е Русия за европейската сигурност? Как гледате на енергийната обвързаност на Европа с Русия? Преувеличена или реална е заплахата от хибридни атаки и манипулация на общественото мнение чрез пропагандни съобщения?
  6. Какво е отношението Ви към ембаргото на ЕС спрямо Русия? При какви условия то трябва да бъде продължавано, респ. да отпадне?
  7. Как гледате на идеята за въвеждане на обща европейска минимална ставка за облагане на фирми със седалище в ЕС? Считате ли 10-процентното данъчно облагане в България за справедливо, респ. за икономически оправдано?
  8. Провеждането на екологични политики е необходимост. То обаче е скъпо и ще удари най-силно по-бедните страни в ЕС и хората с най-ниски доходи. Какви мерки по отношение на екологията трябва да предприеме ЕС и как те могат да бъдат направени социално поносими?
  9. Как ЕС трябва да се противопостави на популизма и екстремизма? Какви мерки бихте препоръчали в тази посока?
  10. Каква е Вашата лична визия (мечта) за Европа: Европейски съединени щати, Европейски общ пазар, състоящ се от независими национални държави, друга форма на сътрудничество?
Реклами

„Преселение на българските роми в Германия“: критични бележки

В репортажа на БиТВ “Преселение на българските роми в Германия” (част 1 и част 2) се засягат важни проблеми и се показват действително съществуващи практики на експлоатация, злоупотреби и трафик на хора. Колкото и да звучи невероятно, в 21 век, в сърцето на Европа граждани на ЕС са принуждавани да продават телата, здравето и труда си на безценица, подмамени от спекуланти. В Германия действително има случаи на лица с незаконно иззети документи за самоличност, принуждавани да работят за жълти стотинки или да проституират. Транснационално опериращи, организирани престъпни групи трупат печалби на гърба на необразовани и неинформирани хора. На новодошли мигранти се отдават жилища под наем в окаяно състояние за суми, надхвълящи реалната пазарна стойност. Тези проблеми са добре известни от години и са многократно описвани в немските медии (вж. напр. публикации на авторитетния всекидневник “Франкфуртер алгемайне” по темата (1), (2), (3)).

Върху тях акцентира и репортажа на БиТВ, излъчен на 9 и 10 март 2018 в предаването „БиТВ Репортерите“. Ако обрисуваната в него картина е реалистична, то търсенето на причините за съществуващите проблеми е непълно и проблематично. То се свежда до, огрубявам, лошите немски турци използват бедните и неграмотни български роми, за да ги включат в техните схеми за източване на наивната, беззащитна и нехаеща немска държава.

Какво обаче не показва репортажът?

1) Представените в репортажа практики нямат масов характер – те се отнасят до част от българските роми, живеещи в Германия. Съдейки по заглавието обаче, репортажът претендира да обрисува цялата картина на “Преселение на българските роми в Германия”. Заглавието формира очакване, че показаното в репортажа отговаря на стандартния начин на мигриране и пребиваване на български роми в Германия. Това обаче е фактически невярно. Преобладаващата част от българските роми действително се устройва в Германия с помощта на роднини и познати, мигрирали по-рано. Феноменът е известен като “верижна миграция” и е описан в десетки научни изследвания. Заселилите се по-рано в Германия роднини и приятели помагат в намирането на работа и жилище, както и при административната регистрация и записването на децата в училище (необходимо условие за получаване на детски надбавки, когато детето е над 7-годишна възраст). Далеч не всички роми влизат в показаните схеми за принудителен труд. Нещо повече, с увеличаване на времето на престой в Германия, нараства и информираността на ромските мигранти и съответно – възможностите им да се устроят извън примката на такива порочни практики.

2) Във фокуса на автора (преднамерено или не) попадат два от най-бедните и проблемни квартала в цяла Германия – Дуисбург-Марксло и Дортмунд-Нордщат. Квартали, в които болезнено се натрупват проблеми от деиндустриализацията на Рурската област от 90те години, от несъстоялата се интеграция на турските гастарбайтери от 60те години и от новата миграция към Германия на социално депривилегировани граждани на ЕС след 2007 г. В репортажа няма нито дума за това, че показаните кадри са от два социално-проблемни квартала и че нито в Дуисбург, нито в Дортмунд жилищните райони извън заснетите от камерата места изглеждат по този начин. Нито дума и за това, че български роми живеят в различни немски градове, не само в Дуисбург и Дортмунд, и се справят с предизвикателствата на всекидневието си с променлив успех.

3) В репортажа не е представен нито един случай на успешно интегриран български ром в Германия. Във втората част на репортажа авторът ни запознава с историята на български ром, работещ почасово в завода на „Тюсен-Круп“. Това е комай най-интегрираният представител на ромската общност, с когото зрителите са срещнати. Но нима в цяла Германия няма ромски студенти, художници, инженери, лекари? С избора на интервюирани лица се създава абсолютно невярното усещане, че миграцията на роми е винаги и единствено проблемна, социално слаба и че където има роми, задължително възникват трудности. Едва ли авторът това е искал да внуши с репортажа си, но това беше моят прочит.

4) Вниманието на репортера се насочва и върху схемите за получаване на социални помощи в Германия. Това става обаче без да се обясни дори накратко начинът на функциониране на немската социална система. Да, получаването на социални помощи сред българските роми в Германия, но и изобщо сред българските мигранти, е широко разпространено. Това се дължи на ниската квалификация, на недоброто владеене на немски език и като резултат – на невъзможността за заемане на добре заплатени работни позиции. Забележете обаче, че социални помощи в Германия се дават не само на неработещите, а и на т.нар. “работещи бедни” – на хора, чийто трудов доход е под т.нар. “екзистенц-минимум”, определен от немската държава. Голяма част от ромските и от българските мигрантски семейства имат право на социални добавки не защото са “мързеливи” и не работят, а защото работят в нископлатени длъжности и професии. Т.е. социалните добавки са в допълнение към трудовите им доходи. Ако българската държава прилагаше към своите граждани критериите на немската държава за “екзистенц минимум”, вероятно 80 % от понастоящем работещите в България щяха да имат право на такива социални добавки.

5) Съществуващите социални проблеми нито се игнорират, нито се толерират от немската държава. Напротив, десетки екипи от социалните служби, изследователи, педагози, социални работници, когато се налага – службата за обществен ред към общината и дори полицията се противопоставят на показаните социални проблеми и незаконни практики. Интервюта с представители на тези служби, със служители на кметството в Дортмунд или Дуисбург, с изследователи или социални работници обаче не видяхме в репортажа. Вместо това, авторът предпочете да ни срещне с немска журналистка, работеща в отдалечения над 300 км Хамбург, правила някога репортаж за Столипиново и с българка-преводачка, живееща в отстоящия на 550 км Берлин и помагаща на български мигранти там.

Миграцията на български роми към Германия е многопластов процес. Представянето му в кратък журналистически материал няма начин да обхване всичките му измерения. Липсата на важни детайли обаче прави представената картина непълна и намалява значително качеството на репортажа, който иначе визуално, звуково и тематично е добре издържан.

Послепис:

Пиша тези редове в качеството си на социолог, завършил преди месеци хабилитационния си труд за миграцията на български граждани към Германия. Живея в Германия от 20 години, като немалка част от тях съм била у дома си в описаната от автора на репортажа Рурска област.

Признаване, не „толериране“

Реплика на интервю е необичаен жанр. Осъзнавам, че в едно интервю не могат да се разгърнат всички тези в дълбочина, че понякога прецизността на аргументите отстъпва пред ограничения обем. Струва ми се обаче важно някои от тезите в интервюто на Димитър Вацов да се обговорят по-детайлно и прецизно. Коментарът ми е стъпка в тази посока. 

В свое интервю, публикувано на 19 октомври в „Медиапул“ проф. Димитър Вацов[1](НБУ) подлага на критика доктрината на мултикултурализма и я противопоставя на толерантността. Накратко ще аргументирам несъгласието си с представените тези.

Според Димитър Вацов, мултикултурализмът се е провалил – политиките на специална подкрепа към дискриминирани общности, които той утвърждава на Запад, водят до вторична сегрегация на тези общности. За пример Вацов дава ситуацията на испаноезичните граждани на САЩ – поради това, че те учели в гимназиалните училища на испански език, не можели да следват в американски университети. Дали обаче тази вторична сегрегация е в резултат на мултикултурализма, или по-скоро на дефицити на политиките на преразпределение, т.е. на класическите социални политики, Вацов не уточнява. Не представляват ли високите такси на американските университети по-голяма пречка, отколкото политиките на подкрепа на обучението на майчин език?

За проблeматично намирам говоренето наедро за „Запад“, рeсп. „западни държави“. Няма как да поставяме под общ знаменател общества с различна история, начин на национална и езикова консолидация и третиране на различието като САЩ, Канада и Германия. В интервюто обаче точно това се прави:

В развитите западни държави през 90-те години, които имат силни институции, се провеждат действително мощни политики на „обратна дискриминация[2].

В Германия мултикултурализъм, в смисъла на систематично провеждана, официална държавна политика спрямо културно или социално сегрегирани групи, не е съществувал никога. До 2000 г. Германия не само не дава „специални“ права на мигрантите, а отказва да признае правото на немско гражданство на родени на територията й деца на т.нар. „гастарбайтери“. Не с цел да бъдат интегрирани в „мултикултурна“ Германия, а с мисълта за бърза и успешна „ремиграция“ на „гастарбайтерите“ се основават училища за децата им, в които се преподава на майчиния им език. Не политиката на мултикултурализъм, а нулевата политика на интеграция през 1970те и 1980те години водят до частичното капсулиране на имигрантските общности в Германия. Въпреки него, не са малко и изключително успешните биографии на професори, лекари, журналисти, юристи и учители с миграционен бекграунд.

Да, в Германия съществуват отделни политики на привилегироване на дискриминирани групи. Но нека да видим към кои групи от хора са насочени те.  Такива „привилегироващи“ практики обхващат например създаването на специални паркоместа за жени. Не, тези паркоместа не са по-широки от „мъжките“ (щото, нали, жените „не могат да паркират“). Те просто са разположени най-близо до изходите на обществените гаражи и са на най-осветените места. Причините за такава политика на „положителна дискриминация“ – на даване на специални права на една дискриминирана група – са, надявам се, ясни. От официалните статистически данни за всички регистрирани форми на насилие е видно, че жените стават с пъти по-често жертви от мъжете. Поддържането на осветени гаражи за паркиране едва ли би разрешило радикално проблема с насилието, но е най-малкото, което една уважаваща себе си община, компания или общество биха могли да направят.

Специални паркоместа съществуват и за индивиди с увреждания. Без съмнение хора, които се придвижват със затруднение, заслужават специалното внимание и грижа на обществото. Едва ли би се намерил някой (дори и да е вицепремиер на България), който да възрази спрямо тази форма на положителна дискриминация – на даване на повече права на тази специфична група от хора.

Поради относително ниския дял на жени и на хора с увреждания, заети в немската държавна и общинска администрация, съществуват политики за насърчаване на тяхната заетост. Така например, в публичния сектор при наличие на кандидати с равна квалификация, кандидатите с увреждания или от женски пол следва да бъдат предпочетени при назначаване на работа.

Не смятам тези политики нито за вредни, нито за индикатор за провал на „политиките на признаване“.

Друга теза, която Димитър Вацов застъпва, е, че легитимният начин за отнасяне към „различните“ е те да бъдат толерирани, но не признавани. На „различните“ трябва да се оставят „частни пространства“, но тeхните различия не бива да бъдат признавани като „публична норма“, „равна с нормата на мнозинството“. В тази теза виждам няколко проблема. Първият е как се установяват публични норми. В интервюто се имплицира наличието на едно “ние” (“ние му оставяме частна сфера”, “ние не го притесняваме”), на едно хомогенно мнозинство, което определя публичните норми в обществото и “оставя намира” различните. Но кои сме ние? Нещата с мнозинствата в модерните общества са по-сложни. Мнозинствата не са изначално дадени, те са въпрос на (пре)договаряне. Отделните индивиди могат да се окажат в определена ситуация като част от мнозинството, в други контексти обаче могат да са част от дискриминирано малцинство. Един бял, християнски мъж вероятно би бил част от мнозинството в една европейска държава, но ако има физическо увреждане, или просто е възрастен и болен, той е неравнопоставен. Ако неговото различие ”бъде оставено на мира в частната сфера”, както пледира Вацов, то този човек вероятно няма да има възможност да се придвижва по улиците на града, в който живее. Затова е важно нормата на такъв човек да бъде публично призната, да бъде равна с нормата на мнозинството. В конкретния случай това означава да има улици, тротоари и средства за транспорт, които да дават възможност за участие в обществения живот на хора с ограничена мобилност.

Друг съществен проблем е все по-силното размиване на границата между частно и публично. С работата от дома, с транснационалните семейства, с т.нар. „patchwork-семейства“ тя става все по-невидима. Например кога употребата на майчиният език е част от „толерираното“ частно пространство и кога тя принадлежи към публичността? Ако майчиният език следва да бъде част от частното пространство, то логично е да се запитаме, какво търсят новините на турски език по БНТ? А как да се отнесем към обучението по майчин език в българските училища? И дали името на един човек е част от частното пространство или от публичното? Въпроси, които много бързо могат да ни върнат към незарастналите рани от края на 1980те години.

Не съм сигурна, че Вацов се е замислял за тези възможни интерпретации на тезата си, че

на мен ми изглежда прекомерно всяко различие да бъде признато като публична норма. Това би означавало всяка страна да обяви за официални езиците на всичките си малцинства“.

Вероятно в България е лесно да се каже –„турците да си говорят на турски вкъщи, няма какво да им излъчваме новините по БНТ, то и без това никой не ги гледа“. Но ако обърнем перспективата – един от основните теми на българската мигрантска общност в Германия, на бесарабските и банатските българи е борбата за признаване на българския език като утвърден език в обучението в местните училища. Според немската образователна система например всеки ученик трябва да изучава минимум два чужди езика до завършване на средното си образование. Българската общност в Германия от години се бори изучаването на български да бъде признато като изучаване на чужд език, с което езиковите умения на българските ученици по родния им език да бъдат публично признати от немската държава, а не просто толерирани в частните неделни училища. Голяма част от документите на пословичната немска бюрокрация понастоящем са преведени на различни езици. С това тези езици не стават „официални“ в Германия, но този жест на признаване улеснява немалко българи, които търсят работа в Германия.

Според Вацов „вярата, вероизповеданието, мнението, полът, кожата, етносът, социалният статус са частна работа“. Ако са частна работа обаче, защо държавата непрекъснато, чрез попълването на всеки възможен формуляр, ме пита какъв ми е полът, защо националната статистика отчита религиозната ми принадлежност, патриархът ме поздравява от парламентарната трибуна, а държавната администрация не просто регистрира социалния ми статус (омъжена/неомъжена), а влиза в режим на разрешение, посочвайки сред коя половина от популацията аз следва да избера своя брачен партньор, ако искам да ми бъде позволено да сключа граждански брак? А как цветът на кожата, белег, който от векове оказва влияние върху жизнената траектория и социалните шансове на индивидите на много места по света, може да бъде „частна работа“, е далеч от ума ми.

Натикването на тези теми в „частното пространство“ ми напомня практиката в САЩ да се опаковат бутилките с алкохол в публичното пространство в хартия, да се превърнат в невидими. Другото име на приказната „шапка невидимка“ обаче е „замитане под килима“. Практикуването на културни и религиозни обичаи далеч от публичния поглед, някъде там, в частното пространство, е вредно. То е най-сигурният начин за капсулиране на една общност – показват го и десетки изследвания на практиките в мюсюлманските общности в Германия. Затова немската държава въведе обучение по ислямско вероучение в немските държавни университети, което да става с одобрени от експерти учебни планове, под контрола на немските академични институции, от утвърдени в областта учени, а не в задните дворове на джамии и в частни квартири. Прочее, немалко български експерти настояват такова обучение да се предлага в България.

Третият проблем, който виждам, е в самото понятие „толерантност“. То имплицира, че един благосклонен и добре възпитан субект толерира някакво различие, доколкото иска и доколкото прецени. Той има властта да реши какво и как да толерира. Аз мога да толерирам поведението на съседа ми, който събота вечер празнува шумно рождения си ден и да не се обадя на полицията, въпреки че имам право да го направя.

Признаването обаче е нещо различно. То е правно закрепено. Държавата не просто снизходително толерира, а приема за равноценна разведената жена, която е била жертва на домашно насилие и е получила физическо увреждане. И я назначава на работа с предимство, както изисква законът, защото тя има нужда от специална закрила. А не назначава на работа насилника й.

Понятието „толерантност“ предпоставя, че има мнозинство, което безвъпросно споделя определени норми и че то толерира по свое усмотрение практики, които се отклоняват от тези норми. Проблемът на съвременните модерни общества е, че такива мнозинства стават все по-крехки и се консолидират по все по-малко теми. Формите на човешко съжителство се променят, но не заради „мултикултурализма“, а заради новите обществени условия и начин на работа, комуникация, житейски хоризонти. Например все по-малко хора сключват граждански брак, деца от различни родители израстват в едно домакинство, или принадлежат към различни семейства, които често не живеят под един покрив. Тези прояви са резултат сложни процеси на обществено развитие, които могат да ни харесват или не, но те си имат своя логика на задвижване, която съвсем не е създадена в академичните кабинети на канадски или американски „мултикултуралисти“. Ако обаче само „толерираме“ в частното, а не признаваме тези форми на съжителство за законови и публични, означава да си затворим очите пред факта, че 60% от децата в България понастоящем се раждат в семейства без сключен брак. Опасността деца от такова де факто семейство да останат без родителска грижа при внезапна смърт на майката ми се струва по-реална, отколкото “драмата” някоя “културно специфична група” от “джедаи” да поиска да регистрира “брачното си съжителство” с опитомения любим ястреб.

И тук стигаме до основния въпрос до дискусията, какво различие едно общество иска да приеме, да допусне, да признае за равноценно?

Всяко общество признава определени културни практики за равноцени, за заслужаващи специална грижа, а на други отказва признание. Дебатът следователно не е дали да има политики на признание, а кое различие е легитимно да бъде признато и заслужава особена грижа във всяко едно конкретно общество.

Едва ли Димитър Вацов се спъва в „даването на специални права“ на хората с увреждания, на паркиращите жени и на българите в Германия. Проблем обаче сякаш е „даването на специални права“ на „чужди“ етнически и религиозни общности и донякъде на различните сексуалности, защото те искали „признаване на обособена общност“.

Основният аргумент на интервюто – предпоставянето, че под идеологическия натиск на мултикултурализма „на Запад“ се признават специални права на определени културни общности и че това признаване е довело до сегрегацията на тези общности, е фактически неточно. Примерът на Германия е красноречив – турските „гастарбайтери“ и техните деца запазват своята „традиционна култура“ не защото са получили „специални права“ и са били позитивно дискриминирани, а защото систематично, десетилетия наред са отхвърляни от немската държава.

Презумцията, че публичната видимост на етническата, религиозната принадлежност и сексуалната ориентация задължително „заковава“ индивида в неговата „единствена“ и „непроменлива“ етническа, религиозна и сексуална идентичност и в „подходящата“ за нея една общност, от която няма излизане, е погрешна. Не даването на равни права, а отнемането им представлява най-голямата заплаха за кохезията на съвременните общества.

Човешкото различие изисква уважение и признаване на достойнството, доколкото самото то уважава и признава достойнство. Единствената причина да се откаже признаване е когато човешкото различие насилва и убива. В този смисъл, всяко „убийство на честта“, всяко сексуално и физическо насилие, всяко нараняване на жени със сярна киселина, насилствени генитални обрязвания, всякакви „културно мотивирани“ забрани за посещаване на учебни часове по спорт, сексология или биология представляват израз на недопустими различия. Не по-малко недопустими са обаче онези форми на насилие, които под претекст защита на „нашата културна идентичност“ от някакво имагинерно „чуждо“ убиват, заплашват и сеят омраза.

[1]С Митко Вацов сме приятели. Въпреки това в текста използвам официалната форма на именуване. Дискусията ни има публичен, не частен характер.

[2]Коректният термин е „позитивна (положителна) дискриминация“ (б.м. – М.Л.)

Логичният успех на Зелените в Бавария

Електоралният успех на Зелените в Бавария на изборите за регионален парламент е зашеметяващ, особено на фона на загубата на социалдемократи и християндемократи. Но той не е неочакван. През 2016 г. в другата голяма южна провинция Баден-Вюртемберг Зелените спечелиха 30,3% от гласовете на изборите за местен парламент и понастоящем са водещ коалиционен партньор.

Няколко дума за причините:

1) Германското общество, както и повечето западно-европейски общества, все повече се индивидуализира и фрагментизира. Наивно е да мислим, че класическите големи народни партии като Християндемократическия съюз (ХДС) и Социалдемократическата партия (СПД), с амбициите си да представляват едновременно интересите както на медицинската сестра, така и на собственика на голяма търговска верига, така и на безработния мъж в предпенсионна възраст, са адекватни на „духа на епохата“. Роенето на социални групи и обществени интереси логично води промяна на политическото представителство. Особено малките партии печелят от това развитие. Но не всички.

2) За разлика от другата „малка“ германска партия – Свободните демократи (либералите), Зелените успяват за създадат имидж на независимост от бизнеса. Докато над либералите все още тегне горчивият привкус от обвързаността с хотелиерското (а и не само) лоби*, Зелените успешно адресират един от най-съществените проблеми на съвременните демокрации – лобизма. До момета, в 38 годишната история на партията, няма сигнали за сериозни нерегламентирани обвързаности на зелени политици с индустрията и бизнеса. Това привлича критично настроени избиратели от всички партии. Зелените успешно поддържат образа на партия на чистите ръце – критични, безкомпромисни, модерни. Колко трудно обаче е да се запази този имидж показва практиката в Баден-Вюртемберг – в разгара на скандала с дизеловите автомобили избирателите очакват много по-решителни позиции от „зеления“ министър-председател Винфрид Кречман. Да се пребориш обаче с влиянието на „Мерцедес“ и „Порше“, чиито централи са в столицата на Баден-Вюртемберг Щутгарт, няма да е лесно предизвикателство.

3) През посредните години Зелените присвояват теми, характерни за други партии – те все повече се фокусират върху социалната несправедливост, данъчното облагане, данъчните облекчения за средната класа за сметка на повишаване на данъците на високите социални слоеве. Чрез това те стават избираеми за много бивши социалдемократи и леви. Фокусът върху права на човека, защитата на малцинствата, акцентът върху хуманитарната отговорност при управление на миграционните потоци, пацифистката външна политика са позиции, които ги правят атрактивна партия както за леви, така и за онези градски либерали от средната класа, които упрекват Свободните демократи, че са се превърнали в нео-либерален рупор на средния и едър бизнес, и са изоставили ценностите на Геншер, Кинкел и Герхарт.

4) Акцентът върху екологията отдавна не е единствена характеристика на Зелените. Те успяват да се сбогуват с налагания от опонентите им имидж на „екологични фундаменталисти“, за които животът на поповата лъжичка едва ли не е по-важен, отколкото създаването на нови работни места. Акцентът върху екологичните производства, алтернативните източнии на енергия, продажбата на стоки без опаковки, споделеното използване на автомобили, новите начини за придвижване в градовете са теми, атрактивни за средната класа, за младите, за индивидуалистите, за бизнеса, търсещ нови посоки, но и за онези консервативни избиратели, особено в южна Германия, за които „запазването“ на „родния край“ от експанзията на големи бизнес-проекти е основен проблем.

5) Зелените не просто говорят за граждански права. Те ги практикуват и още по-важно – обвързват ги с отговорности. Политиките за равнопоставеност на жените не е политически коректно клише. Няма друга партия в Германия, която да се радва на толкова голям ресурс от жени на ръководни позиции. Зелените не просто говорят за „еманципация“ и „овластяване“, те ги практикуват. С правилото си всички ръководни позиции в партията да се заемат от тандем – мъж и жена – Зелените са постигнали за равенството между половете толкова, колкото никоя друга партия в Германия. Избирателите очевидно оценяват това.

Истинските предизвикателства обаче тепърва предстоят. Зелените ще трябва да доказват, че могат да превръщат добрите идеи в работещи политики. Компромисите ще бъдат неизбежни. Колко е важно обаче да бъдат принципни, показват два епизода от биографията на може би най-известния германски зелен политик Йошка Фишер. В качеството си на външен министър на Германия той подкрепя бомбардировките над Белград (1999г.), позиция и до днес широко дискутирана в немското общество. Три години по-късно той обаче отказва подкрепа на коалицията, свалила от власт Саддам Хусейн в Ирак. Германия не участва във военната операция, а думите на Фишер „I am not convinced“, с които той коментира приведените от американската страна „доказателства“ за наличие на оръжия за масово унищожение в Ирак, влизат в историята.

–––––––

*През 2010 година либералите, в качеството си на малък коалиционен партньор, се застъпват за намаляване на ДДС на хотелиерите от 20 на 7 процента. Този “подарък” струва на немската държава един милиард евро годишно. Германските избиратели наказват тази очевидно лобистка политика. В следващия парламентарен период (2013-2017 г.) Свободните демократи не са представени в германския Бундестаг.

Коледа

На днешния празник в мислите си съм с всички онези български студенти в чужбина, които искат, но не могат да се приберат при родителите си, защото това е непосилно скъпо. „Летящата класна стая“ на Ерих Кестнер е все така актуална.

В мислите съм си и с онези, които са загубили родителите си физически или духовно и няма при кого да се приберат.

Заедно съм и с приятелите ми атеисти или агностици, за които днешния ден е досаден низ от социални задължения.

С приятелите ми с „нетрадиционни“ семейства, житейски обстоятелства и биографични траектории, които са навсякъде сред нас. Заедно сме!

С приятелите ми от други религии, които са най-големите жертви на войнстващите фанатизъм, безпросветност и омраза.

На всички вас – вярващи или не, празнуващи или не – да ви е светло на душата и на делата. Честит празник!

Антидемократичната пропаганда в България – прочит отвън

Изследването “Антидемократичната пропаганда в България” на Фондацията за хуманитарни и социални изследвания (ФХСИ) е изключително по няколко причини:

Първо, по иновативност и значимост. Това е първото, проведено в България научно проучване на антидемократичната пропаганда. То далеч надхвърля залозите в академичното поле. Резултатите от него би трявало да станат предмет на сериозни обществени дискусии и най-важното – на държавни политики.

Второ, по мащаб. Всички критично мислещи потребители на (онлайн) медии са наясно, че в българското, и не само, публично пространство има целенасочено и систематично изкривяване на представянето на информация. Това не е новина. Изследването обаче не само потвърждава това впечатление, базиращо се на всекидневен опит, но и емпирично доказва съществуването на антидемократична пропаганда, описва механизмите на нейното функциониране и най-важното – дава количествените детайли. Пропагандата е гигантска по мащаба си и нараства непрекъснато през последните години. Вариациите в честотата й са в пряка зивисимост от определени външно- и вътрешнополитически събития.

Трето, по прецизност. Изследването се отличава с ясно описана методология и стриктно проведени теренни фази. Маркирани са ограниченията на анализа, както и посоки за бъдещи търсения. Анализът отчита реалните социално-икономически условия, които благоприятстват развитието на пропагандната реторика. Ясно се определя защо е коректно да се използва терминът “пропаганда”, маркират се разликите между “пропаганда”, “влияние” и “политика”. В изследването се различават пропагандата от социалната критика, прокарва се линия между руска и българска, про-руска пропаганда. Тези прецизни разграничения правят анализа особено стойностен.

Изследването демонстрира, казано в най-добрия смисъл, обществената полезност на социалните науки, които не остават затворени в тесния кръг на енигматичното говорене за “малцина посветени”, а осветяват проблеми от обществена свръх-значимост. Социални науки, каквито в България дълго време липсваха и които ще бъдат изключително важни в бъдеще. Непростимо е, че такъв тип анализи на механимзите на подкопаване на демократичната основа на държавността, не се подпомагат от български държавни институции. Подкрепата от чуждестранна фондация, в случая “Америка за България”, създава известен привкус – дали няма изместване на изследователкия фокус, породено от интересите на финансиращия? Всеки, който твърди това, трябва да го докаже емпирично. Теренът е отворен, дебътът – също.

Към изследването могат да бъдат отправени и няколко критични бележки:

1) Като слабост бих отбелязала липсата на акцент върху един от същностните аспекти на либералната демокрация – отношението към малцинствата. Добре известно е, че без ефективна защита на малцинствата, демокрацията се превръща в диктатура на мнозинството и с това – в отрицание на самата себе си. Несъмнено един от акцентите на антидемократичната пропаганда минава точно в тази посока – съзнателно и целенасочено говорене срещу миноритетни групи, умишленото поддържане на враждебност към малцинства, разпалването на омраза към различните. Респективно, защитниците на правата на малцинствата биват стигматизирани като “проводници на чужди политики”, “не-българи”, “толерасти” и “либерасти” (емблематичен, но далеч не единствен, пример е БХК). Този тип антидемократично говорене може да бъде видяно в:

  • антиромския дискурс – изграждане на трайно-негативни, дехуманизирани образи на ромите, представени от една страна като престъпници, а от друга – като облагодетелствани с особени привилегии от „безпомощната“, „наивна в толерантността си“, демократична държава;
  • антисемитската реторика – разпространяване на конспиративни теории за “юдею-масонските заговори” като движещи общественото развитие;
  • утвръждаването на хомофобски нагласи – от една страна чрез стигматизирането на различните сексуални идентичности като девиантни и чрез противопоставянето им на мита* за “изконните православни семейни ценности”, на които някак „естествено“ носител и пазител се явава Русия, а от друга – чрез неологизмите “Гейропа”, “либерасти”, “толерасти”, чрез които европейското и либералното се просмива, представя се като слабо и девиантно;
  • утвръждаването на сексизма, особено по адрес на жени-политици (напр. “леля Цецка”, “мама Меркел”);
  • нерефлексивното приравняване на исляма с ислямизма;
  • поставянето на знак за равенство между “бежанци” и “терористи”;

Източник, в който тези линии на антидемократично говорене се преплитат по особено интересен начин, е сайтът “Лентата” (lentata.com), издаван от Мартин Карбовски. Неизвестно защо той изобщо не е предмет на анализ.

2) В изследването само се загатва, без да се проследява систематично, темата за бежанците. А тя, особено през последните пет години, представлява, освен залог за политически битки на международни и вътрешни арени, също и мощен пропаганден ресурс. Основната пропагандна линия преминава през внушенията – „приемането на бежанци е знак за залеза на Европа“ и „не става дума за приемане на бежанци, а за завладяване на Европа“. Ясно може да бъде маркирано противопоставянето между Европа, която „беззащитно и наивно“, респ. „продажно“ отваря границите си и Русия, която ги „пази толкова добре“, че „там бежанци не ходят“. Тази пропагандна линия далеч не е само реторическа. И точно това я прави особено важна. Публичното утвърждаване на Динко и Перата като протагонисти, „гражданските арести“ на бежанци, завръзването им с т.нар. „свински опашки“, хайките по границата, протестите в различни населени места срещу заселването на бежански семейства далеч не могат да бъдат отнесени само към антидемократичната реторика. На практика става дума за поредица от антидемократични действия за изземване на монопола над легитимното физическо насилие от държавата от една страна и за свеждане на демокрацията единствено и само до „волята на народа“ от друга. С това пък се постига и поредното публично делегитимиране на експертното знание. Антидемократичното говорене и в този казус се разкрива като антиекспертно говорене, линия, много ясно проследима и покрай т.нар. „референдум на Слави“: „ако народът иска утре всички да носим зелени гащи, ще носим зелени гащи“.

3) Антидемократичната пропаганда е насочена и към релативизиране на вината за комунистическото минало, както и към омаловажаване на личната отговорност на социалните актьори. Чрез този тип пропагандно говорене миналото се „изчиства“, а носителите на вина публично се реабилитират (емблематичен пример за последното е награждаването на ръководителя на Шесто управление на ДС Димитър Иванов с орден „Златен век“ през 2016 г.). Този аспект напълно отсъства в анализа. Тук особено важни за проследяване ми се струват дискурсивните линии:

  • „Да си служител на ДС не е морално осъдително, защото не си доносник, а си разузнавач, работил за България“;
  • „Да си член на БКП не е морално осъдително – всички са били такива“;
  • „Комунизмът не беше толкова лош, защото всички имаха работа (образование, медицинско обслужване, жилище и т.н.)“, „сега като можем да говорим свободно и какво от това?“;
  • В лагерите и затворите през социализма са лежали „криминални престъпници“, а не политически затворници.

Този тип говорене от една страна смекчава индивидуалната вина за направени житейски избори, а от друга – размива същностните разлики между либерална демокрация и социалистическа диктатура. Той обезценностява демокрацията и я свежда до „безработица“, „престъпност“ и „общество на консумацията“, като с това на практика създава един идеализиран образ на близкото минало и на „социалистическото настояще“, въплъщавано от Русия.

4) Интересна за проследяване би могла да бъде и реторичната линия на систематично подкопаване на икономическата база на либералната демокрация. Посредством извадени от контекста сравнения между „цената на хляба/ трамвайния билет/ картата за почивка и т.н.“ „преди“ и „сега“ се поставя под въпрос легитимноста на пазарната икономика. С различен аршин се измерват икономическите инвестиции – западните инвеститори се представят като „експлоататори“ и „изнасящи печалбите си от България грабители“. Дали обаче толкова критично е отношението към руските фирми, респ. фирмите, обслужващи руски интереси? Този аспект също е оставен без внимание.

Вероятно една от причините за тези пропуски е недостатъчно прецизно проведеното разграничение между про-руска и антидемократична (антилиберална) реторика, между понятията „дискурс“ и „пропаганда“, както и между, най-общо казано, „лявото“ (анти-елитистко) и „дясното“ (анти-малцинствено) антидемократично говорене. Заглавието на доклада поставя акцент върху „антидемократичната пропаганда“ и създава очакването точно тя да бъде разгърната. В анализа обаче акцентът е поставен по-скоро върху про-руското и анти-европейско говорене. То в голяма степен е подкопаващо либералната демокрация, доколкото Европа въплъщава ценостите и практиките й, а Русия – не, но пълно съвпадение между двата типа дискурса няма. Съществени аспекти на антидемократичното и антилиберално говорене не са непремено про-руски (напр. анти-ромският дискурс и антисемитизма).

Също така, про-руското говорене не винаги е антидемократично. Има един интересен обрат, който е убягнал от вниманието на авторите. Той е свързан с обтягането на отношенията между Русия и Турция. В периода  между свалянето на руския военен самолет на сирийско-турската граница от турските ВВС (24.11.2015 г.) и първата последвала го среща между Путин и Ердоган (10.10.2016 г.), маркираща смекчаването на отношенията между двете страни, идентифицираните от авторите на изследването про-руски медии поддържат един подчертано про-демократичен дискурс в коментарите си спрямо Турция. Те са рязко критични към концентрацията на власт от Ердоган, към поставеността на малцинствата и човешките права в Турция и към външнополитическите намеси на Турция в Сирия и Ирак. Сякаш изведнъж изследваните медии обръщат страницата – заемайки про-руски позиции в коментарите си за Турция, те се превръщат в защитници на либералната демокрация.** Дори и от тази позиция обаче, те продължават да залагат на антиевропейската реторика – виновен за нарушаване на човешките права в Турция е ЕС.***

С ясното съзнание, че едно изследване никога не може да покрие всички измерения на анализираните проблеми, маркирам тези липси в анализа като възможности за бъдещи изследователски търсения.

Проучването оставя открити и два важни въпроса, които за финал бих задала на изследователите:

1) Има ли център, управляващ пропагандното говорене и ако да – кой е той? За един център ли става дума или за различни, понякога конкуриращи се, а понякога работещи в унисон източници на антидемократична пропаганда?

2) Как e възможно едно демократично общество да се противопоставя на антидемократичното пропагандно говорене? Възможно ли е това, без демокрациите да жертват своята либералност, отвореност и в крайна сметка – демократичност? Какви стъпки трява да предприемем, за да изградим ефективна защита от този тип пропагандно говорене, особено в “превзета” държава, каквато в момента е България?


 

*Мит, тъй като по официални данни 60% от децата в България през 2016 г. са родени от несемейни майки без сключен граждански брак, вж. Медиапул: „чрез стигматизирането на различните сексуални идентичности като девиантни и чрез противопоставянето им на мита* за “изконните православни семейни ценности”, на които някак „естествено“ носител и пазител се явава РусияВече 60% от децата се раждат в семейства без сключен брак. Бракът трае средно 15 години и половина и все по-често приключва с развод“, 12.4.2017, В: http://www.mediapool.bg/veche-60-ot-detsata-se-razhdat-v-semeistva-bez-sklyuchen-brak-news262613.html (последен достъп на 13.4.2017).

** Емблематичен пример е тази статия от посочения период:

pogled.info: САЩ: Турция счупи рекорда за нарушения на човешките права, 14.04.2016, В: http://pogled.info/svetoven/sasht-turtsiya-schupi-rekorda-za-narusheniya-na-choveshkite-prava.73067 (последен достъп 13.4.2017).

*** Емблематичен пример за това сякаш про-либерално, но антиевропейско сдвояване на дискурса:

Пик: ЕС затваря очи пред нарушаването на човешките права в Турция, 17.2.2016, В: http://pik.bg/ес-затваря-очи-пред-нарушаването-на-човешките-права-в-турция-news487223.html (последен достъп 13.4.2017).

 


 

Автор: Марина Лякова

Вотът в чужбина не може да обърне мача. Засега

Отминаха и тези парламентарни избори. За пореден път в края на изборния ден коментатори артикулираха очакванията, че българите в чужбина с вота си ще променят крайния резултат. Че „голямата България в чужбина“ ще обърне мача. Ще обясня защо това няма как да се случи. Засега.

В социалните науки има две утвърдени школи за изучаване на политическото участие на мигрантите: интеграционистката и транснационалната. Според парадигмата на интеграцията, колкото по-включен е един мигрант в новото общество, толкова повече той усвоява форми на поведение, хабитуси, начин на живот, интереси, свързани със страната на имиграция. Връзките с мястото на произход – приятелски, професионални, лични, обществени, но и политически – стават все по-спорадични и необвързващи. Казано опростено, мигрантите, които са по-успешно интегрирани на новото място, би следвало постепено да спират да се интересуват от българския политически живот, да заменят българското си гражданство с друго, да не подновяват документите си за самоличност и да не упражняват правото си на глас. Изследвания на германските социолози Хартмут Есер, Клаудия Дийл и Соня Хауг доказват емпирично такива зависимости сред различни мигрантски групи в Германия. Според тази парадигма, в изборите  в чужбина участват предимно слабо интегрираните на новото място и новодошлите, т.е. тези, които все още не са придобили ново гражданство и не могат чрез него да артикулират политическите си интереси. Гласуването в страната на произход е израз на фрустрация, начин да преработиш отхвърлянето, дискриминацията, неприемането в новото общество, докато упражняването на правото на глас на новото място се мисли като индикатор за успешна интеграция. Изборните успехи на партията на Ердоган в Германия, особено сред определен социален сегмент на турската общност, подкрепят тази теза.

Тази интеграционистка парадигма е сериозно критикувана от представителите на транснационализма – друго известно направление в миграционните изследвания,  представлявано от социолозите Лудгер Прийз, Томас Файст, Нина Глик-Шилер и др. Независимо от дългосрочността на престоя, твърдят те, хората продължават да поддържат контакти с родното си място, да се интересуват от ставащото там, да потребяват културни продукти (музика, медии), да запазват хабитуси, традиции, обичаи и да ги съвместяват с новопридобитите. Мигрантите не се „интегрират“, а развиват „хибридни идентичности“ – микс от усвоеното в различни общества. Тази парадигма несъмнено има своите емпирични основания, особено в дигиталната епоха – във времето на интернет-общуването, на low cost-пътуванията, на онлайн медиите. Ключовите въпроси обаче са дали, кога и как тези транснационални контакти се капитализират като политически вот? Засега, поне в българския казус, това става в твърде малко случаи. Като основна причина наблюдателите отбелязват трудната достъпност на гласоподаването – отдалечеността на секциите и малкият им брой.

В българските политически анализи на този проблем могат да бъдат открити две погрешни очаквания: Първото е, че премахването на техническите ограничения, пред които са изправени българите в чужбина, означава автоматично увеличаване на броя на подадените гласове, а второто – че нарастването на вота от чужбина означава увеличаване на, ще го нарека условно, „проевропейския, ценностно-либерален вот“*.

Несъмнено избирателната активност в чужбина се увеличава с нарастване на броя на мигриралите българи – статистиката от последните 25 години е красноречива. Сигурно е, че при намаляване на техническите препятствия броят на гласувалите ще се увеличава значително. Поне през първите няколко избори, последвали техническите нововъведения, напр. въвеждане на електронно гласуване, можем да очакваме броят на подадените в чужбина гласове да бъде съществено по-висок.

След премахването на техническите препятствия обаче отново ще има хора, които няма да подадат гласа си. Могат да бъдат откроени две идеално-типични групи:

а. политически апатичните – хората, които не са мотивирани да гласуват, защото нямат, най-общо казано, хабитус на политически участващи. Те твърде често са чували и са повярвали, че „всички са маскари“, че „с избори нищо не се променя“, че „онези горе си разпределят питата“. За тези хора политическото участие не е важно и в този смисъл те принципно отказват да бъдат граждани в политическия смисъл.

б. политически непредставените – хората, които в конкуриращите се партии не намират своя кандидат или своите ценности. Тези хора вероятно все пак биха гласували, ако има за кого.

Далеч по-важен е въпросът дали либералният вот ще нарастне?

Споделящите ценностно-либерални убеждения някак безвъпросно изхождат (изхождаме) от презумцията, че колкото повече българи в чужбина гласуват, толкова повече ще се увеличи броят на избирателите, които застават зад тези идеи. Точно тук обаче няма автоматизъм – нарастването на подадените гласове не означава непременно нарастване на ценностно-либералния вот. Бих очертала два сценария: песимистичен и оптимистичен.

Оптимистичният сценарий

Поради достъпността на електронното гласуване все повече български граждани, пребиваващи в чужбина, гласуват.

Нивото на информираност за събитията и процесите в страната нарастава посредством новите медии.

Все повече български граждани, пребиваващи в чужбина, имат личен опит с живеене в либерални общества и в практическото, всекидневно споделяне на либерални ценности.

Все повече български граждани, живеещи в чужбина, гласуват либерално и съответно – променят съществено изборния резултат в посока утвърждаване на либерални ценности.

Песимистичният сценарий

Колкото повече време минава, толкова профилът на българските избиратели в чужбина, поне в държавите от ЕС, се приближава до този на избирателите в България. Сред българските мигранти настъпва и все по-отчетлива социална стратификация. Ако допреди 2007, респ. 2014 г. в държавите от ЕС живееха предимно български студенти и българи, получили по изключение разрешение за работа и, съответно, високообразованите и висококвалифицираните мигранти преобладаваха, то днес все повече хора от различни прослойки живеят в държави от ЕС и упражняват правото си да гласуват извън България. Тези хора ще бъдат по-трудно „включвани“ в съответните приемащи общества, вероятно ще бъдат по-често дискриминирани и повече отхвръляни. Възможността точно те да усвоят либерални ценности и чрез вота си да ги утвърдят не е много висока. Напротив, по-вероятно е сред тях да нараства политическата апатия, отхвърлянето на либерални ценности и протестния, популистки, националистически вот. С течение на времето вотът в чужбина ще става все по-подобен на вота в България.

По-младите, образовани, работещи и добре интегрираните имигранти вероятно ще имат все повече залози в приемащите общества. Те ще стават техни граждани, понякога, особено извън ЕС, с цената на отказ от българско гражданство. Колкото повече време минава, толкова по-силно интересът към българска политика ще отшумява.

Нивото на информираност на българите в чужбина ще варира – наред с изключително информирани и мотивирани избиратели, ще има и такива, които няма да знаят за кого да дадат гласа си, защото от години не следят политическите процеси в България. И въпреки възможността за поддържане на транснационални обвързаности, няма никаква гаранция, че те ще обхващат и сферата на политиката. Един мигрант може да гледа български сериали, да слуша български рок, да ходи на концерт на „Фондацията“ в Кьолн или на дискусия за програмите на българските училища в Берлин, да говори всеки ден по скайп и вайбър с приятели и роднини в България, но въпреки това няма гаранция, че той ще се интересува от българска политика и че ще участва в изборите.

Избори 2017 и поуките от тях

Представянето на Да, България на изборите през 2017г. може да бъде интерпретирано през първия сценарий – резултатът на коалицията в чужбина е значително по-добър, отколкото този в България. Оптимистично е, че в секции, разкрити в градове с концентрация на младо и студентско население от български мигранти (напр. във Ваалс, Холандия**, Лотербург, Франция*** Льовен, Белгия, Оксфорд, Великобритания, Кеймбридж, Великобритания, Мюнстер, Германия и др.) Да, България е първа или втора политическа сила. Отчетливи са разликите в резултатите в различните държави, напр. в Германия, Нидерландия и Великобритания, където преобладават образователните мигранти, респ. Гърция и Испания, където доминират икономическите мигранти, заети в професии, изискващи средна и ниска квалификация.

Песимистичната нотка е, че резултатите от чужбина, макар и различни от тези в България, не са достатъчни да променят цялостния изход от изборите.

Възможно ли е изобщо българите в чужбина да променят изборния резултат?

Да, но само ако те бъдат поставени в центъра на политическото внимание, ако бъдат специално адресирани – с програми, с кандидати, с политики, които са насочени към техните интереси и проблеми. Нито нарастването на броя на мигрантите, нито техническатата достъпност на гласоподаването няма да са достатъчни сами по себе си, за да се повиши степента на политическо участие на българите в чужбина. А още по-малко – либералния вот. Ако залагаме само на автоматизма и самоорганизацията на българските (студентски) общности зад граница, то очакванията, че българите в чужбина ще обърнат мача могат всеки път да се оказват силно преувеличени.


* Под „проевропейски ценностно-либерален вот“ имам предвид не вот за някоя от партиите, титулуващи се като „либерални“, а за определени ценности, конкретно:

  1. Утвърждаване на европейската и евро-атлантическа ориентация на страната
  2. Анти-тоталитаризъм, анти-авторитаризъм, търсене на морална отговорност за комунистическото минало на участващите в политическия процес лица.
  3. Поставяне като основна безусловна ценност човешките права, гражданските права и защитата на малцинствата. Сбоделянето на убеждението, че без такава защита всяка демокрация се превръща в диктатура на мнозинството.
  4. Икономическо базиране на принципите на Рейнския капитализъм – защита на частната собственост, конкуренция, но и социален ангажимент на обществото към слабите и изключените. Целенасочено утвърждаване на устойчиви, екологични технологии.
  5. Защита на върховенството на правото и като следствие – подкрепа на правосъдната реформа
  6. Подкрепа на принципите на включващото образование и акцент върху образованието на маргинализирани групи.

**  Секцията е разкрита по инициатива на българското студентско дружество в Аахен (Германия)

*** Секцията е разкрита по инициатива на българското студентско дружество в Карлсруе (Германия)


Послепис: По никакъв начин този анализ не бива да се чете като омаловажаващ усилията на българските мигранти, полагащи безценни усилия за организиране на избирателния процес отвъд граница, към застъпниците за дистанционно гласуване, към политически активните и будни граждани. Към тях отправям специалните си благодарности. Този текст не се вписва в жанровите особености на „критика на либерализма“, напротив, авторът споделя проевропейска и ценностно-либерална позиция.

Автор: Марина Лякова