Пощенска картичка от България

Мили приятели, 

Изпращам ви поздрави от нашата Родина, от страната, в която: 

  • Касиерките в немските вериги супермаркети получават по-висока месечна заплата от преподавателите в “най-старото и реномирано висше учебно заведение” у нас – Софийския университет
  • Сервизните помещения в частните фирми и заведения изглеждат като малки спа-центрове, а в държавните – като нужника на прабаба наповънка
  • За лекарско направление понякога се чака месеци
  • Магистралите са като Незавършената симфония на Шуберт, а пътуването по тях – като Героичната на Бетховен
  • Влаковете се движат на места с цели сто километра в час, понякога горят, а ако нямаш чак такъв късмет, то пътник може да те наръга с нож
  • Метрото е бързо, удобно и чисто, но току вземе та протече. Затова пък на места ескалаторите работят. Били китайско производство, казват ми запознати, от най-евтините. Народната парá трябва да се пести, пък и нещо за вилата на Халкидикито да остане
  • Такситата са все така средище на чалга и миризми на яхния, а шофьорите им – истински експерти по теории на конспирациите: ако не знаете, ще научите, че вирус няма, че ни лъжат, за да ни чипират, но пък домашната ракия ни дезинфекцира отвъртре
  • Хората изразяват недоволството си всекидневно и масово – предимно на масата сред приятели, но твърде рядко по площадите и в избирателните урни
  • Правилата все така важат за “балъците”, а изключенията за “нашите хора”
  • Образователна книга за деца със заглавие “В като вагина” предизвиква невиждан стрес в нежните български души, носещи “изконните християнски ценности”, но обръщението на министър-председателя към председателката на парламента с думите “проста кърджалийска п*тка” минава по тангентата на общественото внимание. Така де, “вагина” е непозната, объркваща и обидна дума, а “п*тка” – нормално – всекидневна
  • “Алилуя”, казва фризьорката от кварталния салон и стриже наред със замах, но без маска. “То господ ни пази”, вика
  • Далеч по-ефикасно средство против коронавируса, който, нали, го няма, са пластмасовите шлемчета – тип стринг-танга – с които са въоръжили сервитьорите в по-изисканите български заведения. Прозрачната пластмаса е изрязана в размер на нетретирани с ботокс устни и е завързана с шнур, опънат около ушите на приносителя. Вирусът просто се срива пред вида на този крепостен зид. В кварталната кебапчийница няма такива глезотии. Там директно и натурално ти кихат в пържолите. Нема да се плашункате, тук дезинфекцията е в шкембето с повече чесън.

Бели кахъри, ще каже някой. Вирусът ще мине, но другите проблеми ще останат:

  • Несметните богатства с твърде съмнителен произход и контрастът им с безлюдието на крайния квартал в малкия град
  • Опасността да те пребият в парка, защото си от друг отбор, с друга сексуална ориентация, с други политически възгледи 
  • Заплахата да те сплашват или да ти вземат бизнеса, защото някой големец си го е харесал
  • Мамините синчета на по двайсет години без ден трудов стаж, каращи поршета по тесните софийски улици
  • Ненаказаните от десетилетия престъпления на мутри, мутрички и мутренца
  • Перхидролените екстеншъни на чалгаджийската естетика
  • Футболните агитки, превърнати в наказателни отряди и в пласьори на дрога
  • Недоверието в институциите, но и в самите нас
  • Безразличието, подминаването, махването с ръка
  • Тихата, почти невидима бедност – на съседа, на приятелите, на хората в малките градове и села
  • Физическото и словестното насилие – в дома, на улицата, по пътищата, навсякъде
  • Липса на елементарна коректност в бизнес отношенията – продължаваш договора за телекомуникационни услуги на 80 годишен пенсионер и виждаш, че в клаузите са му лепнали … застраховка срещу безработица (да беше поне срещу нежелана бременност!); поръчваш дребни кухненски мебели, доставката закъснява с 20 дни

Иначе, слънчево е, весело е, хубаво е. Особено когато си със заплата, изработена в чужбина, която можеш щедро да изхарчиш в непрекъснато отварящите нови магазини, курорти и заведения. Дали българската ще стигне, особено ако с нея трябва да плащаш наема или ипотеката, лизинга на колата, частната детска градина на децата, да заделиш за лекарства на възрастните родители, чиято пенсия е обидно малка, за твоите медицински прегледи, за ремонт, евентуално за лятна почивка? Трудно. С мъка.

Общият стандарт на живот на пръв поглед се повишава – достатъчно е да видим новопостроените луксозни кооперации, но и спретнатите селски къщи, новите автомобили по пътищата, облеклото, да чуем темите на разговор. Но зад фасадата, по български излъскана, има и недоимък, и толкова много вложени усилия, нерви, лишения и разбити мечти. Всеки един от вас знае цената. И знае какво е вложил, за да е там, където е.

Бъдете здрави!

Въпроси

Все повече нараства възмущението от условията на труд на българските месари в Германия. Напълно основателно – ужасно е в една европейска страна, още повече Германия, хора да работят и живеят при условията, предлагани от фирмата “Тьониес”. Но и пораждащо редица въпроси.
Замисляли ли сме се например:
✅ При какви условия работят и живеят същите тези българи в родината си, след като са съгласни да отидат и да се трудят няколко месеца в годината във вонящи месокомбинати и да нощуват в споделени стаи от няколко квадрата?
✅ С какви доходи, перспективи и възможности разполагат те по родните си места?
✅ Какво правят родните “работодатели”, “профсъюзи” и “правителство”, за да защитят интересите им, респ. да им предложат адекватни условия на живот и
труд?
✅ При какви условия работят и нощуват чуждестранните сезонни работници в България?
✅ При какви условия в България живеят българските пенсионери в домовете за възрастни и българските студенти в общежитията в Студентски град? Дали държавните български болници и домове за деца без родителска грижа изглеждат много по-различно?
✅ Замисляли ли сме се, че тези условия на труд в германските месокомбинати (и не само!) съществуват от десетилетия и ако не беше коронавирусът едва ли щяхме да им обърнем внимание?
✅ Щяхме ли да се удряме в челото, ако потърпевшите хора не бяха българи, а примерно, молдовци, албанци, сирийци или роми?
✅ Даваме ли си сметка, че цялото ни благосъстояние, цялата ни “покупателна способност” – от евтиното кафе, през струващата два лева китайска блузка, та до изгодния смартфон и нискотарифния полет – са възможни не само заради “нашите” талант, иновации, образование, ефективност и производителност, но и защото някой, някъде по света ги изработва с безсрамно ниско платения си труд, с 12+ часовия си работен ден и с жертва за здравето си?
Дали и как е възможно поне малко да променим всичко това?

Германия при епидемия

Необходимо ли е въвеждане на “извънредно положение” като мярка за справяне с инфекциозни заболявания? Примерът на Германия показва, че държавата засега успява да се справи с кризисната ситуация и без такава крайна форма на управление. Условията обаче са: работещи държавни институции, добре действаща здравна система, критични и професионални медии, добронамерени, мислещи и активни граждани, обществено доверие и солидарност.

Няколко думи за актуалната ситуация в Германия:

1. До момента Германия е трета, след Италия и Испания, по брой заразени и потърсили медицинска помощ лица в Европа. Въпреки това “извънредно положение” не е обявено. Ситуацията е спокойна, макар и абсолютно необичайна.

2. Нивото на смъртни случаи (8) засега е, отнесено към броя заразени (4174), сравнително ниско. Данните са към 14 март, 19 часа.

3. Съществената причина – Германия разполага с една от най-добрата медицинска инфраструктура в света и конкретно с 497.000 болнични легла, от които – 28.000 за интензивно лечение. Медицинските услуги са масово достъпни, здравно неосигурени почти няма – те са най-вече сред хората без дом и сред нерегламентирано пребиваващите; медицинските застраховки на безработните се поемат от Бюрото по труда, а на дългосрочно безработните – от социалните служби по места. За здравно неосигурените има солидарни форми на оказване на медицинска помощ, които осигуряват безплатни прегледи и лекарства от първа необходимост.

4. Информацията за разпространението на заразата беше дадена от здравните институции рано и на разбираем език. Абсолютно ясно беше съобщено, че 70 процента от населението ще се зарази и че целта е това да стане във възможно най-дълъг период от време. Медиите канят за коментатори на процесите експерти, а не врачки.

5. Причините за бързото и масово разпространение на зараза в Германия са основно две:
— германците са най-пътуващата нация в света както професионално, така и частно (брой пътувания в чужбина съотнесени към населението);

— регионът Северен Рейн-Вестфалия (столица Дюселдорф), където е най-голямото разпространение на вируса, е един от най-гъсто населените в Европа. За сравнение – на територия близо 4 пъти по-малка от България живеят 18 милиона души.

6. Универсалните магазини и магазините за мода работят и са препълнени със стока, но са сравнително празни откъм клиенти. След първоначалното, на практика излишно, презапасяване отпреди две седмици, в хранителните магазини без проблем може да бъде намерено почти всичко необходимо. На места липсват тоалетна хартия, някои видове консерви и спагети. Абсолютно неоткриваеми обаче са дезинфекционните кърпички и препарати.

7. Влаковете се движат по разписание, полетите са силно ограничени, междуградските автобуси – полупразни. По магистралите има обичайните многокилометрови задръствания.

8. Постепено повечето федерални провинции затварят детските градини и училища. Началото на летния семестър в някои университети се отлага засега с една седмица, в други – с две, възможно е и с повече. Има вероятност за преминаване към изцяло дигитално обучение в университети и училища от април. Поради федералния характер на държавата, всяка провинция и община е свободна да вземе решението за това спрямо преценка на конкретната местна ситуация.

9. Сходна е ситуацията и със заведенията. В Берлин от днес те трябва да затворят, в други градове те работят с ограничено работно време, в трети – без ограничения. Посещаемостта е сравнително ниска.

10. Постепено биват отменени театрални и оперни постановки, затварят кина, отложени са всички значими спортни събития – футболното, хокейното, баскетболното първенство.

11. Призивите на експертите – да се стои вкъщи, да се излиза при необходимост до магазина и на разходка, но да се избягват събирания на хора, се следват, макар и с неудоволствие.

12. Всички мерки: поставяне на лица под карантина, наказания при неспазването й, отговорност за снабдяването на населението при кризисни ситуации с хранителни продукти и вода и т.н. са предвидени и детайлно описани във Федералния закон за защита от инфекциозни заболявания (вж. https://www.gesetze-im-internet.de/ifsg/). Извънредни мерки не се предвиждат, но ситуацията е динамична. Свидетели сме на безпрецедентни събития.

Глобалната пандемия: социологически прочит

Пандемията с коронавирус тепърва започва. Експерти от реномирания епидемологичен институт „Робърт Кох“ в Берлин са на мнение, че тя ще продължи с различна динамика и следващия зимен сезон. Макар да е рано за обобщения, поглед върху процесите разкрива няколко важни обществени тенденции.

Границите на глобализацията 

За предимствата на глобализацията е писано безкрайно много. Пандемичната криза обаче ясно извежда на преден план недостатъците. Световната икономика е станала взаимнообвързана до такава степен, че вече е невъзможно да се осигури регионално или национално снабдяване с лекарства, дрехи и хранителни стоки, без процесите на снабдяване да бъдат включени мрежа от доставчици от другия край на света. Германия, която през 19-ти и в началото на 20-ти век е била „аптеката на света“, днес не е в състояние да покрие дори собствените си нужди от елементарни предпазни средства, напр. медицински маски и ръкавици. Вследствие на епидемията в Китай вече над 300 лекарства липсват по немските аптеки. Тенденцията е с продължаване на кризата броят им да се увеличи. Това засяга хронично болните и възрастни хора особено силно, а бърз изход от създадената ситуация няма как да бъде намерен. Пандемичната криза всe по-силно обхваща както културния бизнес, така и спорта, показвайки до каква степен и те са станали глобални – отменени са Лайпцигският панаир на книгата, оперни и филмови премиери, театрални постановки, състезания от Формула 1. Все повече библиотеки, училища и университети затварят вратите си. Футболни мачове се играят пред празни трибуни.  

Границите на мобилността 

Най-големите загуби от глобалната пандемия се поемат от транспортните и туристическите компании, от организаторите на глобални събития (конференции, изложения), от фирмите, залагащи на мрежа от офиси по цял свят. Мобилността, така желана и така форсирана, е в практическа, но и в смислова криза. Пандемията поставя и много въпроси – нужно ли е да пътувме до другия край на света, за за прекараме поредната чудесна почивка? Необходимо ли е да прочетем научния си докад на конференция в Токио, Пекин или Буенос Айрес? Потребно ли е да търсим бизнес контакти на други континенти и да ги поддържаме с цената на хиляди прелетени километри и часове, прекарани на летища и гари? Или е по-добре човек да остава в границите на собствения континент, държава, град? Но пък възможно ли е изобщо това? Мислим ли е професионалният успех днес, когато той е ограничен единствено в локален контекст? Не е ли очакването да бъдем глобални както в личния живот, така и в професията, това, което кара и компании, но и индивиди да бъдат все по-мобилни? 

Социалните неравенства 

От медицинска гледна точка най-силно изложени на риска от зараза са възрастните и хората с тежки хронични заболявания. От социологическа перспектива обаче кризата показва сериозните различия, които съществуват на база образователен ценз и тип труд, които хората упражняват. Ако един чиновник в офис, програмист, икономист или анализатор при настоящата пандемична вълна биха могли да работят от дома и посредством интернет да се свържат със служебния сървър, то медицинските работници, учителите, полицаите, ватманите, работещите в аптеки, магазини, обслужващите чистотата или работещите по строежите не могат да използват предимствата на „дистанционното работно място“. Така те са с пъти по-силно изложени на опасността да бъдат заразени. Особена рискова група представляват работещите мобилни – тези, които живеят в един град, но работното им място е в друг. Несравнимо по-висок е рискът за бедните, за хората, които живеят в общества със слабо развита медицинска система и с ниска здравна култура, за всички онези, които не могат да се „презапасят“ нито с храни, нито с лекарства, защото ресурсите им не достигат дори за всекидневния хляб. 

Работещата държава

Кризата показва колко важна е функциониращата държава, която се ползва с доверието на гражданите си. Държавата, която се намесва адекватно и с мяра, която осигурява сигурността и здравето на хората, без да ги третира като заложници. За пореден път ставя ясно, че държави, които работят добре, могат да се справят с епидемията значително по-ефикасно от държави, чиито институции са белязани от тежки дефицити. С пълна сила това важи и за здравните системи – здравеопазване, което страда от хроничен недостиг на кадри, от недобре платен и претоварен с работа персонал, борещ се за професионалното си достойнство и за физическото си оцеляване, много по-трудно ще се справи с предизвикателствата на една епидемия. Може би тази криза ще даде тласък на цялостно преосмисляне на политиките на оттетляне на държавата от ключови ресурси и отрасли, напр. делегирането на част от задачите по опазване на обществения ред и на стратегическите доставки на частни компании, както и на продължаващото от десетилетия съкращаване на ресурси в областта на образованието и здрвеопазването.  

Ролята на държавата обаче надхвърля справянето с епидемологичната криза. В Германия например правителството прие мерки в защита на работещите и за подкрепа на малкия и средния бизнес. Ще бъде въведено т.нар. „съкратено работно време“, при което служителите ще могат да запазят работните си места, дори ако фирмата няма актуални поръчки и се налага временно да спре да работи. Службата по заетостта ще изплаща с данъчни средства разликата в заплатата на служителите, работещи по-малко часове или излезли в принудителна отпуска. Така компаниите няма да бъдат принудени да уволняват служителите си, а след края на кризата да търсят отново квалифицирани кадри. По този начин ще бъде гарантирана и сигурността на работните места на милиони заети, а с това – и основният движещ мотор на икономиката – потреблението.

Доверието в медиите и експертността

Опиянени от „демократичността“ на новите медии, в които всеки глас може да бъде чут и всяко мнение – публично изказано, сякаш забравихме да ценим експертността. Време е да си припомним – не, далеч не всички мнения имат еднакво основание да бъдат чути, а още по-малко – взети насериозно. Оценките на експерта по епидемология, който е работил по темата десет и повече години, няма как да бъдат равнопоставени с конспиративните тиради и суеверия на бате Жоре в кварталната кръчма или в родния фейсбук. Тясната професионална експертиза е изключително ценна и дефицитна. Тя не бива да бъде заменяна и от тезите на поредния „всичколог“, който от години е окупирал телевизионните студия и с еднакъв апломб ни разяснява както „бежанската криза“, така и „екологията“, а напоследък и „джендъра“. Призивите за тотално неглижиране на проблема са също толкова неадекватни колкото и истеричните реакции. В една пандемична криза, за която отсъства аналог от близката история, особено важни са гласовете на разума и на науката. Време е да ги слушаме по-често и по-внимателно, а и да им се доверяваме.

Расизъм ли казахте?

В България имало расизъм, научавам днес. Така твърдят някакви английски медии, които сигурно искат да ни злепоставят. Ама какъв расизъм? Сигурно са се объркали. Вероятно пак Световната конспирация е на път да ни прецака. Не стига, че заради нея снощи ни вкараха шест гола, ами и на два пъти прекъсваха мача на нашите момчета, които аха-аха да вземат да бият. На косъм им се размина загубата на англичаните, та сигурно затова измислиха тази история с расизма.

Расизъм по стадионите ли, казахте? Не, мили мои, расизмът в България хич не е по стадионите. Той е много, много по-високо в държавата. Забравихте ли за държавния служител, озаглавил компютърния файл с националната програма за интеграция на ромите „integrate mangali“? Забравихте ли случаите в Розово и в Гърмен? Забравихте ли българските министри, които наричат ромите “получовеци”, ”скотове” и раждащи “като улични кучки”? А помните ли избутаните от вицепремиера на републиката баби на българската граница? А колективната истерия за “джендърите”, които аха да вземат да отвлекат българските деца и да изпозаразят нацията с „хомосексуализъм“? А сещате ли, че няколко поредни български правителства се крепят на “златните пръсти” на партии, изповядващи откровена и неприкривана омраза към всичко чуждо и различно? Ето това е истинското лице на расизма в страната ни. Време е да си го кажем – в България от години на власт е един политически отглеждан и държавно толериран расизъм. Дали пък той не си отхранва футболните агитки? Дали той не създава идеалната хранителна среда за изгубили всяка надежда и перспектива момчета? Дали той не ги ползва при нужда за изпълнение на „специални поръчки“ – я контрапротест, я агнешки главички, я анти-прайд, я някой непослушен да се понабие? Расизмът на стадиона е следствие, дребен страничен ефект, дето се вика.

Предизборно

Следващият път, когато

– Няма място за детето ти в детската градина;
– Паркираш колата си в калта, щото улицата ти е разбита, а паркинг пред блока няма;
– Не си получиш заплатата навреме;
– Висиш в задръстване два часа по продупчената като швейцарско сирене градска “тангента”;
– Застроят пред къщата ти незаконен блок, ама от по-високите, но общината нищо не прави, за да прекрати строежа, защото по кадастрална скица става дума за временна постройка – тип шатра;
– Набият сина ти в парка, щото приличал на гей;
– Набият тебе, щото си възроптал, че някоя мутра ти е отнела предимство при ляв завой;
– Шефът упражнява сексуален тормоз върху дъщеря ти на работното й място, но тя няма на кого да се оплаче, щото всички казват “кво пък толкова” – нали не са “джендъри”;
– Двойкаджията от класа ти се окаже собственик на къща за гости, построена с европейски пари, в която “по документи всичко е легално”;
– Съседката ти хвали Путин и плюе по “гнилия Запад”, но праща децата си да следват в Щатите;
– По националната телевизия ти говорят, че причината за проблемите, които имаш, са слънчевите изригвания, ретроградният Меркурий и Царичината дупка,

се сети, че не си гласувал на последните избори. И на предпоследните. И на тези преди тях. И не забравяй: всеки народ заслужава политиците си. И медиите си. И съдбата си.

Каква Европа? Моите въпроси към кандидатите за евродепутати

На 26 май ще се състоят изборите за Европейски парламент. Ще дам гласа си на кандидат/ка, който/ която отговори по убедителен за мен начин на следните въпроси:

  1. Какви политики трябва да предприеме ЕС по отношение на миграцията и бежанците?
  2. Какви политики държавата ни трябва да предприеме по отношение на борбата с насилието над жени и сексуалното насилие? Трябва ли България да ратифицира Истанбулската конвенция и защо?
  3. Какви политики за преодоляване на образователната, жилищната и социалната сегрегация на роми трябва да бъдат предприети на национално и европейско равнище?
  4. Каква е Вашата позиция по т.нар. “Пакет Макрон”? Защитава ли той интересите на европейските работници, предлагайки им по-добри условия на труд, или е насочен към налагане на корпоративни интереси на западноевропейските фирми, които са в ущърб на превозвачите от Източна Европа?
  5. Какви трябва да бъдат отношенията на ЕС с Русия? Заплаха ли е Русия за европейската сигурност? Как гледате на енергийната обвързаност на Европа с Русия? Преувеличена или реална е заплахата от хибридни атаки и манипулация на общественото мнение чрез пропагандни съобщения?
  6. Какво е отношението Ви към ембаргото на ЕС спрямо Русия? При какви условия то трябва да бъде продължавано, респ. да отпадне?
  7. Как гледате на идеята за въвеждане на обща европейска минимална ставка за облагане на фирми със седалище в ЕС? Считате ли 10-процентното данъчно облагане в България за справедливо, респ. за икономически оправдано?
  8. Провеждането на екологични политики е необходимост. То обаче е скъпо и ще удари най-силно по-бедните страни в ЕС и хората с най-ниски доходи. Какви мерки по отношение на екологията трябва да предприеме ЕС и как те могат да бъдат направени социално поносими?
  9. Как ЕС трябва да се противопостави на популизма и екстремизма? Какви мерки бихте препоръчали в тази посока?
  10. Каква е Вашата лична визия (мечта) за Европа: Европейски съединени щати, Европейски общ пазар, състоящ се от независими национални държави, друга форма на сътрудничество?

„Преселение на българските роми в Германия“: критични бележки

В репортажа на БиТВ “Преселение на българските роми в Германия” (част 1 и част 2) се засягат важни проблеми и се показват действително съществуващи практики на експлоатация, злоупотреби и трафик на хора. Колкото и да звучи невероятно, в 21 век, в сърцето на Европа граждани на ЕС са принуждавани да продават телата, здравето и труда си на безценица, подмамени от спекуланти. В Германия действително има случаи на лица с незаконно иззети документи за самоличност, принуждавани да работят за жълти стотинки или да проституират. Транснационално опериращи, организирани престъпни групи трупат печалби на гърба на необразовани и неинформирани хора. На новодошли мигранти се отдават жилища под наем в окаяно състояние за суми, надхвълящи реалната пазарна стойност. Тези проблеми са добре известни от години и са многократно описвани в немските медии (вж. напр. публикации на авторитетния всекидневник “Франкфуртер алгемайне” по темата (1), (2), (3)).

Върху тях акцентира и репортажа на БиТВ, излъчен на 9 и 10 март 2018 в предаването „БиТВ Репортерите“. Ако обрисуваната в него картина е реалистична, то търсенето на причините за съществуващите проблеми е непълно и проблематично. То се свежда до, огрубявам, лошите немски турци използват бедните и неграмотни български роми, за да ги включат в техните схеми за източване на наивната, беззащитна и нехаеща немска държава.

Какво обаче не показва репортажът?

1) Представените в репортажа практики нямат масов характер – те се отнасят до част от българските роми, живеещи в Германия. Съдейки по заглавието обаче, репортажът претендира да обрисува цялата картина на “Преселение на българските роми в Германия”. Заглавието формира очакване, че показаното в репортажа отговаря на стандартния начин на мигриране и пребиваване на български роми в Германия. Това обаче е фактически невярно. Преобладаващата част от българските роми действително се устройва в Германия с помощта на роднини и познати, мигрирали по-рано. Феноменът е известен като “верижна миграция” и е описан в десетки научни изследвания. Заселилите се по-рано в Германия роднини и приятели помагат в намирането на работа и жилище, както и при административната регистрация и записването на децата в училище (необходимо условие за получаване на детски надбавки, когато детето е над 7-годишна възраст). Далеч не всички роми влизат в показаните схеми за принудителен труд. Нещо повече, с увеличаване на времето на престой в Германия, нараства и информираността на ромските мигранти и съответно – възможностите им да се устроят извън примката на такива порочни практики.

2) Във фокуса на автора (преднамерено или не) попадат два от най-бедните и проблемни квартала в цяла Германия – Дуисбург-Марксло и Дортмунд-Нордщат. Квартали, в които болезнено се натрупват проблеми от деиндустриализацията на Рурската област от 90те години, от несъстоялата се интеграция на турските гастарбайтери от 60те години и от новата миграция към Германия на социално депривилегировани граждани на ЕС след 2007 г. В репортажа няма нито дума за това, че показаните кадри са от два социално-проблемни квартала и че нито в Дуисбург, нито в Дортмунд жилищните райони извън заснетите от камерата места изглеждат по този начин. Нито дума и за това, че български роми живеят в различни немски градове, не само в Дуисбург и Дортмунд, и се справят с предизвикателствата на всекидневието си с променлив успех.

3) В репортажа не е представен нито един случай на успешно интегриран български ром в Германия. Във втората част на репортажа авторът ни запознава с историята на български ром, работещ почасово в завода на „Тюсен-Круп“. Това е комай най-интегрираният представител на ромската общност, с когото зрителите са срещнати. Но нима в цяла Германия няма ромски студенти, художници, инженери, лекари? С избора на интервюирани лица се създава абсолютно невярното усещане, че миграцията на роми е винаги и единствено проблемна, социално слаба и че където има роми, задължително възникват трудности. Едва ли авторът това е искал да внуши с репортажа си, но това беше моят прочит.

4) Вниманието на репортера се насочва и върху схемите за получаване на социални помощи в Германия. Това става обаче без да се обясни дори накратко начинът на функциониране на немската социална система. Да, получаването на социални помощи сред българските роми в Германия, но и изобщо сред българските мигранти, е широко разпространено. Това се дължи на ниската квалификация, на недоброто владеене на немски език и като резултат – на невъзможността за заемане на добре заплатени работни позиции. Забележете обаче, че социални помощи в Германия се дават не само на неработещите, а и на т.нар. “работещи бедни” – на хора, чийто трудов доход е под т.нар. “екзистенц-минимум”, определен от немската държава. Голяма част от ромските и от българските мигрантски семейства имат право на социални добавки не защото са “мързеливи” и не работят, а защото работят в нископлатени длъжности и професии. Т.е. социалните добавки са в допълнение към трудовите им доходи. Ако българската държава прилагаше към своите граждани критериите на немската държава за “екзистенц минимум”, вероятно 80 % от понастоящем работещите в България щяха да имат право на такива социални добавки.

5) Съществуващите социални проблеми нито се игнорират, нито се толерират от немската държава. Напротив, десетки екипи от социалните служби, изследователи, педагози, социални работници, когато се налага – службата за обществен ред към общината и дори полицията се противопоставят на показаните социални проблеми и незаконни практики. Интервюта с представители на тези служби, със служители на кметството в Дортмунд или Дуисбург, с изследователи или социални работници обаче не видяхме в репортажа. Вместо това, авторът предпочете да ни срещне с немска журналистка, работеща в отдалечения над 300 км Хамбург, правила някога репортаж за Столипиново и с българка-преводачка, живееща в отстоящия на 550 км Берлин и помагаща на български мигранти там.

Миграцията на български роми към Германия е многопластов процес. Представянето му в кратък журналистически материал няма начин да обхване всичките му измерения. Липсата на важни детайли обаче прави представената картина непълна и намалява значително качеството на репортажа, който иначе визуално, звуково и тематично е добре издържан.

Послепис:

Пиша тези редове в качеството си на социолог, завършил преди месеци хабилитационния си труд за миграцията на български граждани към Германия. Живея в Германия от 20 години, като немалка част от тях съм била у дома си в описаната от автора на репортажа Рурска област.

Признаване, не „толериране“

Реплика на интервю е необичаен жанр. Осъзнавам, че в едно интервю не могат да се разгърнат всички тези в дълбочина, че понякога прецизността на аргументите отстъпва пред ограничения обем. Струва ми се обаче важно някои от тезите в интервюто на Димитър Вацов да се обговорят по-детайлно и прецизно. Коментарът ми е стъпка в тази посока. 

В свое интервю, публикувано на 19 октомври в „Медиапул“ проф. Димитър Вацов[1](НБУ) подлага на критика доктрината на мултикултурализма и я противопоставя на толерантността. Накратко ще аргументирам несъгласието си с представените тези.

Според Димитър Вацов, мултикултурализмът се е провалил – политиките на специална подкрепа към дискриминирани общности, които той утвърждава на Запад, водят до вторична сегрегация на тези общности. За пример Вацов дава ситуацията на испаноезичните граждани на САЩ – поради това, че те учели в гимназиалните училища на испански език, не можели да следват в американски университети. Дали обаче тази вторична сегрегация е в резултат на мултикултурализма, или по-скоро на дефицити на политиките на преразпределение, т.е. на класическите социални политики, Вацов не уточнява. Не представляват ли високите такси на американските университети по-голяма пречка, отколкото политиките на подкрепа на обучението на майчин език?

За проблeматично намирам говоренето наедро за „Запад“, рeсп. „западни държави“. Няма как да поставяме под общ знаменател общества с различна история, начин на национална и езикова консолидация и третиране на различието като САЩ, Канада и Германия. В интервюто обаче точно това се прави:

В развитите западни държави през 90-те години, които имат силни институции, се провеждат действително мощни политики на „обратна дискриминация[2].

В Германия мултикултурализъм, в смисъла на систематично провеждана, официална държавна политика спрямо културно или социално сегрегирани групи, не е съществувал никога. До 2000 г. Германия не само не дава „специални“ права на мигрантите, а отказва да признае правото на немско гражданство на родени на територията й деца на т.нар. „гастарбайтери“. Не с цел да бъдат интегрирани в „мултикултурна“ Германия, а с мисълта за бърза и успешна „ремиграция“ на „гастарбайтерите“ се основават училища за децата им, в които се преподава на майчиния им език. Не политиката на мултикултурализъм, а нулевата политика на интеграция през 1970те и 1980те години водят до частичното капсулиране на имигрантските общности в Германия. Въпреки него, не са малко и изключително успешните биографии на професори, лекари, журналисти, юристи и учители с миграционен бекграунд.

Да, в Германия съществуват отделни политики на привилегироване на дискриминирани групи. Но нека да видим към кои групи от хора са насочени те.  Такива „привилегироващи“ практики обхващат например създаването на специални паркоместа за жени. Не, тези паркоместа не са по-широки от „мъжките“ (щото, нали, жените „не могат да паркират“). Те просто са разположени най-близо до изходите на обществените гаражи и са на най-осветените места. Причините за такава политика на „положителна дискриминация“ – на даване на специални права на една дискриминирана група – са, надявам се, ясни. От официалните статистически данни за всички регистрирани форми на насилие е видно, че жените стават с пъти по-често жертви от мъжете. Поддържането на осветени гаражи за паркиране едва ли би разрешило радикално проблема с насилието, но е най-малкото, което една уважаваща себе си община, компания или общество биха могли да направят.

Специални паркоместа съществуват и за индивиди с увреждания. Без съмнение хора, които се придвижват със затруднение, заслужават специалното внимание и грижа на обществото. Едва ли би се намерил някой (дори и да е вицепремиер на България), който да възрази спрямо тази форма на положителна дискриминация – на даване на повече права на тази специфична група от хора.

Поради относително ниския дял на жени и на хора с увреждания, заети в немската държавна и общинска администрация, съществуват политики за насърчаване на тяхната заетост. Така например, в публичния сектор при наличие на кандидати с равна квалификация, кандидатите с увреждания или от женски пол следва да бъдат предпочетени при назначаване на работа.

Не смятам тези политики нито за вредни, нито за индикатор за провал на „политиките на признаване“.

Друга теза, която Димитър Вацов застъпва, е, че легитимният начин за отнасяне към „различните“ е те да бъдат толерирани, но не признавани. На „различните“ трябва да се оставят „частни пространства“, но тeхните различия не бива да бъдат признавани като „публична норма“, „равна с нормата на мнозинството“. В тази теза виждам няколко проблема. Първият е как се установяват публични норми. В интервюто се имплицира наличието на едно “ние” (“ние му оставяме частна сфера”, “ние не го притесняваме”), на едно хомогенно мнозинство, което определя публичните норми в обществото и “оставя намира” различните. Но кои сме ние? Нещата с мнозинствата в модерните общества са по-сложни. Мнозинствата не са изначално дадени, те са въпрос на (пре)договаряне. Отделните индивиди могат да се окажат в определена ситуация като част от мнозинството, в други контексти обаче могат да са част от дискриминирано малцинство. Един бял, християнски мъж вероятно би бил част от мнозинството в една европейска държава, но ако има физическо увреждане, или просто е възрастен и болен, той е неравнопоставен. Ако неговото различие ”бъде оставено на мира в частната сфера”, както пледира Вацов, то този човек вероятно няма да има възможност да се придвижва по улиците на града, в който живее. Затова е важно нормата на такъв човек да бъде публично призната, да бъде равна с нормата на мнозинството. В конкретния случай това означава да има улици, тротоари и средства за транспорт, които да дават възможност за участие в обществения живот на хора с ограничена мобилност.

Друг съществен проблем е все по-силното размиване на границата между частно и публично. С работата от дома, с транснационалните семейства, с т.нар. „patchwork-семейства“ тя става все по-невидима. Например кога употребата на майчиният език е част от „толерираното“ частно пространство и кога тя принадлежи към публичността? Ако майчиният език следва да бъде част от частното пространство, то логично е да се запитаме, какво търсят новините на турски език по БНТ? А как да се отнесем към обучението по майчин език в българските училища? И дали името на един човек е част от частното пространство или от публичното? Въпроси, които много бързо могат да ни върнат към незарастналите рани от края на 1980те години.

Не съм сигурна, че Вацов се е замислял за тези възможни интерпретации на тезата си, че

на мен ми изглежда прекомерно всяко различие да бъде признато като публична норма. Това би означавало всяка страна да обяви за официални езиците на всичките си малцинства“.

Вероятно в България е лесно да се каже –„турците да си говорят на турски вкъщи, няма какво да им излъчваме новините по БНТ, то и без това никой не ги гледа“. Но ако обърнем перспективата – един от основните теми на българската мигрантска общност в Германия, на бесарабските и банатските българи е борбата за признаване на българския език като утвърден език в обучението в местните училища. Според немската образователна система например всеки ученик трябва да изучава минимум два чужди езика до завършване на средното си образование. Българската общност в Германия от години се бори изучаването на български да бъде признато като изучаване на чужд език, с което езиковите умения на българските ученици по родния им език да бъдат публично признати от немската държава, а не просто толерирани в частните неделни училища. Голяма част от документите на пословичната немска бюрокрация понастоящем са преведени на различни езици. С това тези езици не стават „официални“ в Германия, но този жест на признаване улеснява немалко българи, които търсят работа в Германия.

Според Вацов „вярата, вероизповеданието, мнението, полът, кожата, етносът, социалният статус са частна работа“. Ако са частна работа обаче, защо държавата непрекъснато, чрез попълването на всеки възможен формуляр, ме пита какъв ми е полът, защо националната статистика отчита религиозната ми принадлежност, патриархът ме поздравява от парламентарната трибуна, а държавната администрация не просто регистрира социалния ми статус (омъжена/неомъжена), а влиза в режим на разрешение, посочвайки сред коя половина от популацията аз следва да избера своя брачен партньор, ако искам да ми бъде позволено да сключа граждански брак? А как цветът на кожата, белег, който от векове оказва влияние върху жизнената траектория и социалните шансове на индивидите на много места по света, може да бъде „частна работа“, е далеч от ума ми.

Натикването на тези теми в „частното пространство“ ми напомня практиката в САЩ да се опаковат бутилките с алкохол в публичното пространство в хартия, да се превърнат в невидими. Другото име на приказната „шапка невидимка“ обаче е „замитане под килима“. Практикуването на културни и религиозни обичаи далеч от публичния поглед, някъде там, в частното пространство, е вредно. То е най-сигурният начин за капсулиране на една общност – показват го и десетки изследвания на практиките в мюсюлманските общности в Германия. Затова немската държава въведе обучение по ислямско вероучение в немските държавни университети, което да става с одобрени от експерти учебни планове, под контрола на немските академични институции, от утвърдени в областта учени, а не в задните дворове на джамии и в частни квартири. Прочее, немалко български експерти настояват такова обучение да се предлага в България.

Третият проблем, който виждам, е в самото понятие „толерантност“. То имплицира, че един благосклонен и добре възпитан субект толерира някакво различие, доколкото иска и доколкото прецени. Той има властта да реши какво и как да толерира. Аз мога да толерирам поведението на съседа ми, който събота вечер празнува шумно рождения си ден и да не се обадя на полицията, въпреки че имам право да го направя.

Признаването обаче е нещо различно. То е правно закрепено. Държавата не просто снизходително толерира, а приема за равноценна разведената жена, която е била жертва на домашно насилие и е получила физическо увреждане. И я назначава на работа с предимство, както изисква законът, защото тя има нужда от специална закрила. А не назначава на работа насилника й.

Понятието „толерантност“ предпоставя, че има мнозинство, което безвъпросно споделя определени норми и че то толерира по свое усмотрение практики, които се отклоняват от тези норми. Проблемът на съвременните модерни общества е, че такива мнозинства стават все по-крехки и се консолидират по все по-малко теми. Формите на човешко съжителство се променят, но не заради „мултикултурализма“, а заради новите обществени условия и начин на работа, комуникация, житейски хоризонти. Например все по-малко хора сключват граждански брак, деца от различни родители израстват в едно домакинство, или принадлежат към различни семейства, които често не живеят под един покрив. Тези прояви са резултат сложни процеси на обществено развитие, които могат да ни харесват или не, но те си имат своя логика на задвижване, която съвсем не е създадена в академичните кабинети на канадски или американски „мултикултуралисти“. Ако обаче само „толерираме“ в частното, а не признаваме тези форми на съжителство за законови и публични, означава да си затворим очите пред факта, че 60% от децата в България понастоящем се раждат в семейства без сключен брак. Опасността деца от такова де факто семейство да останат без родителска грижа при внезапна смърт на майката ми се струва по-реална, отколкото “драмата” някоя “културно специфична група” от “джедаи” да поиска да регистрира “брачното си съжителство” с опитомения любим ястреб.

И тук стигаме до основния въпрос до дискусията, какво различие едно общество иска да приеме, да допусне, да признае за равноценно?

Всяко общество признава определени културни практики за равноцени, за заслужаващи специална грижа, а на други отказва признание. Дебатът следователно не е дали да има политики на признание, а кое различие е легитимно да бъде признато и заслужава особена грижа във всяко едно конкретно общество.

Едва ли Димитър Вацов се спъва в „даването на специални права“ на хората с увреждания, на паркиращите жени и на българите в Германия. Проблем обаче сякаш е „даването на специални права“ на „чужди“ етнически и религиозни общности и донякъде на различните сексуалности, защото те искали „признаване на обособена общност“.

Основният аргумент на интервюто – предпоставянето, че под идеологическия натиск на мултикултурализма „на Запад“ се признават специални права на определени културни общности и че това признаване е довело до сегрегацията на тези общности, е фактически неточно. Примерът на Германия е красноречив – турските „гастарбайтери“ и техните деца запазват своята „традиционна култура“ не защото са получили „специални права“ и са били позитивно дискриминирани, а защото систематично, десетилетия наред са отхвърляни от немската държава.

Презумцията, че публичната видимост на етническата, религиозната принадлежност и сексуалната ориентация задължително „заковава“ индивида в неговата „единствена“ и „непроменлива“ етническа, религиозна и сексуална идентичност и в „подходящата“ за нея една общност, от която няма излизане, е погрешна. Не даването на равни права, а отнемането им представлява най-голямата заплаха за кохезията на съвременните общества.

Човешкото различие изисква уважение и признаване на достойнството, доколкото самото то уважава и признава достойнство. Единствената причина да се откаже признаване е когато човешкото различие насилва и убива. В този смисъл, всяко „убийство на честта“, всяко сексуално и физическо насилие, всяко нараняване на жени със сярна киселина, насилствени генитални обрязвания, всякакви „културно мотивирани“ забрани за посещаване на учебни часове по спорт, сексология или биология представляват израз на недопустими различия. Не по-малко недопустими са обаче онези форми на насилие, които под претекст защита на „нашата културна идентичност“ от някакво имагинерно „чуждо“ убиват, заплашват и сеят омраза.

[1]С Митко Вацов сме приятели. Въпреки това в текста използвам официалната форма на именуване. Дискусията ни има публичен, не частен характер.

[2]Коректният термин е „позитивна (положителна) дискриминация“ (б.м. – М.Л.)