Антидемократичната пропаганда в България – прочит отвън

Изследването “Антидемократичната пропаганда в България” на Фондацията за хуманитарни и социални изследвания (ФХСИ) е изключително по няколко причини:

Първо, по иновативност и значимост. Това е първото, проведено в България научно проучване на антидемократичната пропаганда. То далеч надхвърля залозите в академичното поле. Резултатите от него би трявало да станат предмет на сериозни обществени дискусии и най-важното – на държавни политики.

Второ, по мащаб. Всички критично мислещи потребители на (онлайн) медии са наясно, че в българското, и не само, публично пространство има целенасочено и систематично изкривяване на представянето на информация. Това не е новина. Изследването обаче не само потвърждава това впечатление, базиращо се на всекидневен опит, но и емпирично доказва съществуването на антидемократична пропаганда, описва механизмите на нейното функциониране и най-важното – дава количествените детайли. Пропагандата е гигантска по мащаба си и нараства непрекъснато през последните години. Вариациите в честотата й са в пряка зивисимост от определени външно- и вътрешнополитически събития.

Трето, по прецизност. Изследването се отличава с ясно описана методология и стриктно проведени теренни фази. Маркирани са ограниченията на анализа, както и посоки за бъдещи търсения. Анализът отчита реалните социално-икономически условия, които благоприятстват развитието на пропагандната реторика. Ясно се определя защо е коректно да се използва терминът “пропаганда”, маркират се разликите между “пропаганда”, “влияние” и “политика”. В изследването се различават пропагандата от социалната критика, прокарва се линия между руска и българска, про-руска пропаганда. Тези прецизни разграничения правят анализа особено стойностен.

Изследването демонстрира, казано в най-добрия смисъл, обществената полезност на социалните науки, които не остават затворени в тесния кръг на енигматичното говорене за “малцина посветени”, а осветяват проблеми от обществена свръх-значимост. Социални науки, каквито в България дълго време липсваха и които ще бъдат изключително важни в бъдеще. Непростимо е, че такъв тип анализи на механимзите на подкопаване на демократичната основа на държавността, не се подпомагат от български държавни институции. Подкрепата от чуждестранна фондация, в случая “Америка за България”, създава известен привкус – дали няма изместване на изследователкия фокус, породено от интересите на финансиращия? Всеки, който твърди това, трябва да го докаже емпирично. Теренът е отворен, дебътът – също.

Към изследването могат да бъдат отправени и няколко критични бележки:

1) Като слабост бих отбелязала липсата на акцент върху един от същностните аспекти на либералната демокрация – отношението към малцинствата. Добре известно е, че без ефективна защита на малцинствата, демокрацията се превръща в диктатура на мнозинството и с това – в отрицание на самата себе си. Несъмнено един от акцентите на антидемократичната пропаганда минава точно в тази посока – съзнателно и целенасочено говорене срещу миноритетни групи, умишленото поддържане на враждебност към малцинства, разпалването на омраза към различните. Респективно, защитниците на правата на малцинствата биват стигматизирани като “проводници на чужди политики”, “не-българи”, “толерасти” и “либерасти” (емблематичен, но далеч не единствен, пример е БХК). Този тип антидемократично говорене може да бъде видяно в:

  • антиромския дискурс – изграждане на трайно-негативни, дехуманизирани образи на ромите, представени от една страна като престъпници, а от друга – като облагодетелствани с особени привилегии от „безпомощната“, „наивна в толерантността си“, демократична държава;
  • антисемитската реторика – разпространяване на конспиративни теории за “юдею-масонските заговори” като движещи общественото развитие;
  • утвръждаването на хомофобски нагласи – от една страна чрез стигматизирането на различните сексуални идентичности като девиантни и чрез противопоставянето им на мита* за “изконните православни семейни ценности”, на които някак „естествено“ носител и пазител се явава Русия, а от друга – чрез неологизмите “Гейропа”, “либерасти”, “толерасти”, чрез които европейското и либералното се просмива, представя се като слабо и девиантно;
  • утвръждаването на сексизма, особено по адрес на жени-политици (напр. “леля Цецка”, “мама Меркел”);
  • нерефлексивното приравняване на исляма с ислямизма;
  • поставянето на знак за равенство между “бежанци” и “терористи”;

Източник, в който тези линии на антидемократично говорене се преплитат по особено интересен начин, е сайтът “Лентата” (lentata.com), издаван от Мартин Карбовски. Неизвестно защо той изобщо не е предмет на анализ.

2) В изследването само се загатва, без да се проследява систематично, темата за бежанците. А тя, особено през последните пет години, представлява, освен залог за политически битки на международни и вътрешни арени, също и мощен пропаганден ресурс. Основната пропагандна линия преминава през внушенията – „приемането на бежанци е знак за залеза на Европа“ и „не става дума за приемане на бежанци, а за завладяване на Европа“. Ясно може да бъде маркирано противопоставянето между Европа, която „беззащитно и наивно“, респ. „продажно“ отваря границите си и Русия, която ги „пази толкова добре“, че „там бежанци не ходят“. Тази пропагандна линия далеч не е само реторическа. И точно това я прави особено важна. Публичното утвърждаване на Динко и Перата като протагонисти, „гражданските арести“ на бежанци, завръзването им с т.нар. „свински опашки“, хайките по границата, протестите в различни населени места срещу заселването на бежански семейства далеч не могат да бъдат отнесени само към антидемократичната реторика. На практика става дума за поредица от антидемократични действия за изземване на монопола над легитимното физическо насилие от държавата от една страна и за свеждане на демокрацията единствено и само до „волята на народа“ от друга. С това пък се постига и поредното публично делегитимиране на експертното знание. Антидемократичното говорене и в този казус се разкрива като антиекспертно говорене, линия, много ясно проследима и покрай т.нар. „референдум на Слави“: „ако народът иска утре всички да носим зелени гащи, ще носим зелени гащи“.

3) Антидемократичната пропаганда е насочена и към релативизиране на вината за комунистическото минало, както и към омаловажаване на личната отговорност на социалните актьори. Чрез този тип пропагандно говорене миналото се „изчиства“, а носителите на вина публично се реабилитират (емблематичен пример за последното е награждаването на ръководителя на Шесто управление на ДС Димитър Иванов с орден „Златен век“ през 2016 г.). Този аспект напълно отсъства в анализа. Тук особено важни за проследяване ми се струват дискурсивните линии:

  • „Да си служител на ДС не е морално осъдително, защото не си доносник, а си разузнавач, работил за България“;
  • „Да си член на БКП не е морално осъдително – всички са били такива“;
  • „Комунизмът не беше толкова лош, защото всички имаха работа (образование, медицинско обслужване, жилище и т.н.)“, „сега като можем да говорим свободно и какво от това?“;
  • В лагерите и затворите през социализма са лежали „криминални престъпници“, а не политически затворници.

Този тип говорене от една страна смекчава индивидуалната вина за направени житейски избори, а от друга – размива същностните разлики между либерална демокрация и социалистическа диктатура. Той обезценностява демокрацията и я свежда до „безработица“, „престъпност“ и „общество на консумацията“, като с това на практика създава един идеализиран образ на близкото минало и на „социалистическото настояще“, въплъщавано от Русия.

4) Интересна за проследяване би могла да бъде и реторичната линия на систематично подкопаване на икономическата база на либералната демокрация. Посредством извадени от контекста сравнения между „цената на хляба/ трамвайния билет/ картата за почивка и т.н.“ „преди“ и „сега“ се поставя под въпрос легитимноста на пазарната икономика. С различен аршин се измерват икономическите инвестиции – западните инвеститори се представят като „експлоататори“ и „изнасящи печалбите си от България грабители“. Дали обаче толкова критично е отношението към руските фирми, респ. фирмите, обслужващи руски интереси? Този аспект също е оставен без внимание.

Вероятно една от причините за тези пропуски е недостатъчно прецизно проведеното разграничение между про-руска и антидемократична (антилиберална) реторика, между понятията „дискурс“ и „пропаганда“, както и между, най-общо казано, „лявото“ (анти-елитистко) и „дясното“ (анти-малцинствено) антидемократично говорене. Заглавието на доклада поставя акцент върху „антидемократичната пропаганда“ и създава очакването точно тя да бъде разгърната. В анализа обаче акцентът е поставен по-скоро върху про-руското и анти-европейско говорене. То в голяма степен е подкопаващо либералната демокрация, доколкото Европа въплъщава ценостите и практиките й, а Русия – не, но пълно съвпадение между двата типа дискурса няма. Съществени аспекти на антидемократичното и антилиберално говорене не са непремено про-руски (напр. анти-ромският дискурс и антисемитизма).

Също така, про-руското говорене не винаги е антидемократично. Има един интересен обрат, който е убягнал от вниманието на авторите. Той е свързан с обтягането на отношенията между Русия и Турция. В периода  между свалянето на руския военен самолет на сирийско-турската граница от турските ВВС (24.11.2015 г.) и първата последвала го среща между Путин и Ердоган (10.10.2016 г.), маркираща смекчаването на отношенията между двете страни, идентифицираните от авторите на изследването про-руски медии поддържат един подчертано про-демократичен дискурс в коментарите си спрямо Турция. Те са рязко критични към концентрацията на власт от Ердоган, към поставеността на малцинствата и човешките права в Турция и към външнополитическите намеси на Турция в Сирия и Ирак. Сякаш изведнъж изследваните медии обръщат страницата – заемайки про-руски позиции в коментарите си за Турция, те се превръщат в защитници на либералната демокрация.** Дори и от тази позиция обаче, те продължават да залагат на антиевропейската реторика – виновен за нарушаване на човешките права в Турция е ЕС.***

С ясното съзнание, че едно изследване никога не може да покрие всички измерения на анализираните проблеми, маркирам тези липси в анализа като възможности за бъдещи изследователски търсения.

Проучването оставя открити и два важни въпроса, които за финал бих задала на изследователите:

1) Има ли център, управляващ пропагандното говорене и ако да – кой е той? За един център ли става дума или за различни, понякога конкуриращи се, а понякога работещи в унисон източници на антидемократична пропаганда?

2) Как e възможно едно демократично общество да се противопоставя на антидемократичното пропагандно говорене? Възможно ли е това, без демокрациите да жертват своята либералност, отвореност и в крайна сметка – демократичност? Какви стъпки трява да предприемем, за да изградим ефективна защита от този тип пропагандно говорене, особено в “превзета” държава, каквато в момента е България?


 

*Мит, тъй като по официални данни 60% от децата в България през 2016 г. са родени от несемейни майки без сключен граждански брак, вж. Медиапул: „чрез стигматизирането на различните сексуални идентичности като девиантни и чрез противопоставянето им на мита* за “изконните православни семейни ценности”, на които някак „естествено“ носител и пазител се явава РусияВече 60% от децата се раждат в семейства без сключен брак. Бракът трае средно 15 години и половина и все по-често приключва с развод“, 12.4.2017, В: http://www.mediapool.bg/veche-60-ot-detsata-se-razhdat-v-semeistva-bez-sklyuchen-brak-news262613.html (последен достъп на 13.4.2017).

** Емблематичен пример е тази статия от посочения период:

pogled.info: САЩ: Турция счупи рекорда за нарушения на човешките права, 14.04.2016, В: http://pogled.info/svetoven/sasht-turtsiya-schupi-rekorda-za-narusheniya-na-choveshkite-prava.73067 (последен достъп 13.4.2017).

*** Емблематичен пример за това сякаш про-либерално, но антиевропейско сдвояване на дискурса:

Пик: ЕС затваря очи пред нарушаването на човешките права в Турция, 17.2.2016, В: http://pik.bg/ес-затваря-очи-пред-нарушаването-на-човешките-права-в-турция-news487223.html (последен достъп 13.4.2017).

 


 

Автор: Марина Лякова

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s