Комунистическият режим е престъпен. Защо е нужно да продължаваме да говорим за това?

Комунистическият режим в България е престъпен. Този факт изглежда безспорен, най-малкото, защото е законово фиксиран още през 2000 г. в Закона за обявяване на комунистическия режим за престъпен.

Престъпността на режима

е заложена в насилственото завземане на властта, която в същността си е държавен преврат, подкрепен от чуждата Съветска армия. Провеждането на избори и референдуми, в които БКП печели властта и я задържа 45 години, е камуфлажно. Десетки хиляди са убитите без съд и присъда, безследно изчезналите, жертвите на Народния съд, хората, изгнили в лагерите, в затворите, застреляните на граничната бразда в опит да напуснат страната и Източния блок. Отнето е имуществото – ниви, фабрики, жилища – на хиляди български граждани. Голям е и броят на насилствено разселваните из страната лица. Ограничена е свободата на вероизповедание. На децата на „врагове на Народната власт“ не е позволявано да следват в университети, а част от местата на студентската скамейка са раздавани чрез система от привилегии: на т.нар. „работнически факултети“ (Рабфак), на деца и внуци на активни борци против фашизма и капитализма (АПБФК). Мечтите за социална справедливст завършват със създаването на гигантска мрежа от всекидневни социални несправедливости, привилегии, зависимости, дефицити. Практиката е зловеща – в нея дори несъгласните с политиката на БКП, членове на самата партия, биват подложени на гонения и санкции, на преследване от Държавна сигурност.

Прага 1968 и танковете, които стрелят по чешките студенти. Чернобил 1986 – един от най-големите грехове на БКП спрямо българския народ – прикриването на атомната авария. „Възродителният процес“ 1984-1989 и „Голямата екскурзия“ 1989. Етническите престъпления на социализма. Създаване на тотална държава, която следи гражданите си, която репресира несъгласните, превръща ги в поданици, от които нищо не зависи. „99 процента труд, един процент талант – талантът да можеш вярно да служиш“, както пееха „Ахат“.

Най-голямата присъда над комунизма сякаш е произнесена след 1989 г. вследствие на възможността за по-свободно движение и за напускане на страната. След вдигането на Желязната завеса миграцията от Източна Европа е еднопосочна – на запад. И днес, 27 години по-късно, сравнително малко са тези, които отиват да работят, учат или живеят в Русия. Българите, но и много други източноевропейци, избират Западна Европа, САЩ и Канада за място, на което да изучат децата си, да работят, да специализират, или да прекарат живота си. Дори известни партийни активисти на БСП, иначе непропускащи възможността да ни предложат алтернативни евразийски проекти за развитието на страната, правят този избор. Идеологията е едно, практиката – друго.

Всичко това е добре известно. Но защо е важно да продължаваме да говорим за него? Защото престъпленията на комунистическия режим продължават да остават

без последствия

Защото осъждането е на хартия. Останало е между прашните папки на закони и законопроекти. Във всекидневието то няма особено значение – знакови фигури от близкото минало заемат висши държавни позици, присъстват всеки ден в телевизионните студия, в училищата и университетите, в бизнеса и финансите, във водещи корпорации. Те имат символната власт да разказват миналото и да определят бъдещето на обществото. И то съвсем явно – пред очите на всички нас. През последната седмица, например, ръководителят на Шести отдел на ДС Димитър Иванов е награден с българско държавно отличие – орден „Златен век“. Това високо държавно признание Иванов получава за очевидно особените си заслуги в областта на културата и науката. Наградата, забележете, е връчена лично от министъра на културата на правителство, обявяващо се за „дясно“ и „антикомунистическо“. На хартия. А дали тази награда не е в разрез с приетия през 2000 г. Закон? Едва ли точно българското правораздаване ще ни даде отговор на този въпрос.

Този тип непоследователност в политиката на българските управляващи не е нова. Отчасти и в нея е разковничето на все повече размиващата се и оставаща без конкретни последствия вина на бившия режим. И за ширещите се забрава, безхаберие и незнание. Въпреки съществуващия закон, престъпният характер се изплъзва от спомените на преобладаващата част от българите. Едно от най-прекрасните качества на човешкия мозък е да преработва миналото и да отсява хубавите спомени. Когато обаче говорим за обществена памет, положителните оценки към противоречиви исторически личности не могат да бъдат приемани с пренебрежение. Фактът, че позитивното отношение към Тодор Живков достига 55% от всички анкетирани и че Живков се оказва най-одобряваната политическа фигура от онзи период в страната и чужбина, не може да се счита за пикантна подробност и за нещо банално. Той е симптоматичен за пълното игнориране и непознаване на проблемите на комунистическия период в България от широки слоеве на населението. В проведено през 2014 г. от социологическата агенция „Алфа рисърч“ изследване „Преходът: Митове и памет 25 години по-късно“ могат да бъдат разчетени и още обезпокоителни сигнали: почти половината от анкетираните твърдят, че не се чувстват запознати с развитието на България в периода 1944 – 1989г., като във възрастовата група на 16-30 годишните незапознатостта достига зашеметяващите 94%. Едва 10% от изследваните лица казват, че училището или университета са основни източници на познание за социализма. Това на практика означава, че официалният исторически разказ не достига до голяма част от адресатите. И че оценките за комунистическия период се базират единствено на сложните плетеници и игри на семейната и лична памет.

Въпреки наличието на закон, обявяващ комунистическия режим за престъпен, преобладаващата част от младите хора не знаят и не разбират на какво се дължи престъпния характер. По оценка на редица експерти, изучаването на комунистическия период в училище е сведено до мимимум, без изучаваният материал да има отношение към зрелостните изпити. По този начин преподаването на материала често е формално, претупва се набързо в края на учебната година. Травмите от престъпленията бавно и полека се изтриват от паметта на поколенията, остават спомените и разказите за евтините билетчета за трамвай, за летните почивки в стил „С деца на море“, за безгрижното присъствие (!) на работното място, за липсата на стрес и безработица. За безплатното (на пръв поглед) медицинско обслужване.

Този тип разкази, обаче, когато са откъснати от широкия контекст на престъпността на комунистическия режим, могат, дори и неволно, да оневинят миналото, да го направят безобидно. В Германия, където преработването на историческата вина за национал-социализма и за Холокоста се е превърнала в основна обществена мисия и на образователните, и на политическите институции, откъсването на частните разкази за миналото от общия контекст на престъпления и вина се счита за недопустимо и за морално осъдително. Немският термин

„Verharmlosung der Vergangenheit“ („оневиняване на миналото“) 

обозначава едно от най-големите възможни прегрешения в настоящето.

Ако не оневиняваме миналото посредством отделни красиви епизоди от него, а се вгледаме в цялата картина, можем да диференцираме. Само когато имаме официален дискурс и официални политики, които фиксират на практика комунистическия режим като престъпен, можем да започнем да разграничаваме. А несъмнено е важно да го правим. Защото не е все едно дали човек е бил партиен секретар или редови член на БКП, или пък изобщо не е членувал в партията, каквото и да му е струвало това. Не е все едно дали е бил притискан, за да стане доносник, или сам си предложил услугите на ДС, за да прави кариера. Не е все едно дали, въпреки че е бил доносник, се е опитвал да не натапя познатите си, или ги е накисвал дори с измислени доноси. Само гледайки цялата картина е възможно да кажем, че комунизмът не бива да се мисли само през насилията и държавните престъпления, а е и плетеница от хиляди микроистории, човешки съдби, избори, от повече или по-малко пасивни съпротиви. Но още веднъж, такива диференциации са възможни само когато има практическо и консенсусно осъждане на престъпния характер на комунистическия режим. В едно общество, в което емблематични фигури на комунистическия медиен мейнстрийм ни облъчват всеки ден от медиите, в което децата и внуците на Живков, пък и бодигардът му, министри, партийни секретари, икономисти и „експерти по сигурността“ от онова време все още имат символната власт върху разказа за комунизма, за прехода, а и реална власт върху настящето, правенето на такъв тип разграничения се превръща в част от опита – целенасочен или интуитивен – за пренаписване на историята, за размиване на вината и за омаловажаване на престъпността на комунистическия режим. Има нещо по-лошо от самото зло – и то е омаловажаването на злото. Ако ние не признаваме историческата вина, ако я забравим и не я предаваме на следващите поколения, ставаме съучастници в тази вина.

Поводът да пиша тези редове е приемането на Законопроект за изменение и допълнение (ЗИД) на Закона за обявяване на комунистически режим за престъпен, приет на първо четене от Народното събрание на 25.11.2016г. и последвалите го дискусии.

Решава ли Законопроектът тези проблеми? 

В по-голямата част – не. Той остава далеч зад очакванията. Предложените изменения и  допълнения са крайно недостатъчни и половинчати. В тях, например, отново не се повдига въпросът за лустрацията. Същността на промените е козметична – отстраняване на символи, поставяне на табелки, обозначаващи престъпния характер на режима. Може би най-смисленият текст от Законопроекта е § 3, чл. 7, в който се фиксира задължението на МОН и училищните ръководства, на ВУЗ-ове и органи на местната власт да предприемат действия за образоване на подрастващото поколение в съответствие със смисъла на закона.

Въпреки липсата на съществени допълнения, а може би точно заради нея, законопроектът стана и обект на присмех. Иронията е хубаво нещо, а и всеки има право на чувството си за хумор, не само британците. Законопроектът бил „притопляне на стара супа“, „прах в очите“, поредната „димка“, която да отклони общественото внимание от съществените проблеми на съвремието ни – напр. разграбването на държавата или липсата на реформи. Само че супата не е стара – ние всеки ден виждаме как действащи лица и мрежи от миналото определят държавната политика, но и начина на мислене и на действие на всеки един от нас. Как влияят на изборите, които правим. Как призраците на миналото формират отново и отново нашето отношение към различните (било то към малцинства, към хора с увреждания, или към изразяващи непопулярни мнения и т.н.). Как все още сме „в ръцете на същото онова Зло“. И да, разбира се, че тези проблеми не се решават с прибиране на прашасали петолъчки от някой заден двор на кметството в Мало Бучино, а с образование. Но и с говорене, с изслушване, с един неспиращ дебат. Дебат за различните проявления на тоталитаризма в българската история. И най-вече, за надвисващия призрак на тоталитаризма в нашето настояще, в което бивши служители на комунистическата Държавна сигурност, понастоящем обявили се за „десни“ и „патриоти“, се опитват да прокарват откровено фашистки политики. И докато в интернет-форуми водим дискусии кой тоталитаризъм е по-зловещ – съветският комунизъм, германският национал-социализъм, италианският фашизъм, или може би испанският франкизъм, докато бистрим какво аджеба е да си „ляв“ и какво „десен“ в България, а и в света днес, те се канят да съставят правителство.

Тоталитаризмът не е мъртъв. Той просто за пореден път сменя дрехите си – дали кафяви, дали червени. Прикрит зад нови, модерни одежди, излъскан в Духа на времето, той отново наднича зад ъгъла. Той все още е в душите на голяма част от хората, във възпитанието, в манталитета. Популизмът, патриотарството, лесните решения, стигматизирането на тези, с чиито мнения и оценки не сме съгласни, побоят на малцинства са видимите черти на грозното му лице. Прикривано зад красивата маска на „волята на народа“, нахлузил „зелените гащи“ на псевдо-демокрацията. Подкрепян от мълчаливо от всички нас, ненаучили най-важния урок – когато няма защита на малцинствата, демокрацията се превръща в тотална диктатура на мнозинството. В отрицание на самата себе си. Един проектозакон не може да промени това, но може отново и отново да ни накара да се замисляме, да дискутираме, да се променяме. Да не оставяме уроците на миналото на забравата, или още по-лошо – в ръцете на крайно-леви или крайно-десни разказвачи на приказки. Затова е важно да продължаваме да говорим. Докато тоталитаризмът си отиде – но не от дуварите, не дори от спомените, а от манталитета.

 

Автор: Марина Лякова

 

 

Advertisements

2 thoughts on “Комунистическият режим е престъпен. Защо е нужно да продължаваме да говорим за това?

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s