София-прайд 2015 – политически прочит

През далечната 2001 година германският политик Клаус Воверайт на партийно събрание на Социалдемократическата партия, на която е член, произнася легендарната фраза: „Аз съм гей и това е ок“ („Ich bin schwul und es ist auch gut so“). На това събрание той е номиниран за кандидат-кмет на Берлин, впоследствие печели изборите и управлява столицата на Обединена Германия до 2014 година.

На 24.06.2015 депутатът от ДСБ (Реформаторския блок) проф. Вили Лилков в интервю за сайта София Topnovini.bg обозначи София прайд като израз на „излишна показност“. „Пресилено е да вкарваш човек в затвора за подобно нещо“, казва Лилков, но не уточнява, дали наместването на хомосексуални в други дисциплитарни институции би било „пресилено“ или не. „В никакъв случай не би трябвало да ни се тика в очите това, че някой има различна сексуална ориентация от нормалните хора“, продължава Лилков, като не конкретизира критериите за „нормалност“ на хората, но очевидно имплицира, че хомосексуалността не ще да е съвсем „нормална“. Три дни по-късно, на 27.06.2015

ДСБ номинира Вили Лилков за кандидат-кмет на София

Контрастът между Лилков и Воверайт не може да е по-голям – едно е да си избиран и преизбиран за кмет на един от най-значимите световни мегаполиси, друго е да си го добутал до кандидат-кмет на партия аха-аха преминала четирипроцентната бариера за влизане в българския парламент, при това като част от коалиция. Различни географски ширини – различни нрави. Но какво политическата номинация на човек, застъпващ, меко казано, резервирани позиции спрямо хомосексуалните говори в частност за ДСБ и по-общо – за

българския политически ландшафт?

Тя е израз на определена тенденция. Като партия вдясно от политическия център, през годините ДСБ беше носител както на либерални, така и на консервативни политики. Номинирането на Лилков за кандидат-кмет на ДСБ е ясен знак за това, че либералните кръгове в ДСБ губят вътрешнопартийно влияние, доколкото са имали такова. През 2010 членът на Националното ръководство на ДСБ и отговарящ за социалната политика на партията Радан Кънев излиза с обръщение към участниците в Прайда. В близки до партията медии, напр. сайта „Медиапул“ това обръщение се маркира със заглавието „ДСБ стана първата партия, официално подкрепила гей-парада в София“.* Дали тази декларация е трябвало да бъде, респ. е била съгласувана с партийните структури, т.е. дали има официален характер на партиен документ, аналите на ДСБ мълчат. В интервю за сайта „Всеки ден“ Кънев потвърждава по-скоро индивидуалния характер на подкрепата. Факт е обаче, че през 2015 г. декларация за София прайд няма – нито лична от страна на Кънев, който вече е председател на ДСБ, нито партийна – от името на ДСБ. В публичното пространство се появи единствено личната позиция на члена на ДСБ и гей-активистката Магдалина Генова, публикувана в dnevnik.bg.

Причините за тази промяна са многопластови

Възможно е коалицията с Патритичния фронт (ПФ) да е оказала влияние за жертването на публичната подкрепа на Прайда. Но ако в името на „коалиционния мир“ ДСБ запазва мълчание, то съпредседателят на ПФ Валери Симеонов подкрепя публична декларация срещу София прайд. Което показва, че коалиционната дисциплина не е единственият фактор в тази игра.

По-съществената причина е, че гласоподавателите, споделящи либерални ценности и защитаващи човешките права очевидно не се мислят като сериозен електорален фактор, с който ДСБ си струва да се съобразява. Тънките сметки са, че човешките права като цяло и LGBTI-правата в частност не печелят избори. Поне не в България. Затова политиците залагат на утвърдена популистка реторика – предъвкват мантрата за „традиционните семейни ценности“ и за „християнското семейство“, без и те самите да имат представа какво точно е „традиционно“ и „християнско“ семейство в 21 век. Колко от избирателите на ДСБ споделят „традиционните ценности“, никой не знае. В България електоралните изследвания, поне тези, които достигат до публиката, не се задълбочават в проучване на ценностно-идеологическите нагласи на избирателите. На практика политическите елити няма как да получат представителна картина, дали симпатизантите им биха подкрепили консервативни, респ. либерални реторики и политики. Знае ли ДСБ дали привлича или отблъсква избиратели, когато говори на поколението на сегашните 40 годишни за „традиционно семейство“? Дава ли си сметка този елит, че обичайна практика сред сегашните 40 годишни е да живеят без граждански и църковен брак, т.е. далеч от всяка традиция и християнство, че се случва често да отглеждат деца, създадени в предишен брак на партньора, да възпитават деца сами, да осиновяват? Или да живеят без деца, защото нямат такива, или защото са ги оставили при бабите и са заминали на гурбет в чужбина? И че сегашните 20 годишни жени не са „целомъдрени девици“, пеещи псалми, а по-скоро „показват срамотиите си“ (казано с думите на Блъсков) в някоя чалготека? Къде приказките за „традиционното семейство“ с неговите копривщенски миндери от 19 век, се вместват в тези социални реалности? Социални реалности, отнасящи се всъщност предимно до хората с хетеросексуална ориентация.

Друг е въпросът, дали избирателите изобщо чуват мантрата за „традиционните ценности“. Улисани в изплащане я на лизинг, я на вноска по ипотеката, я на частното образование на децата, на потенциалните „електорални единици“ на ДСБ нито им е до „традиционни“, нито до „нетрадиционни“ ценности. Превръщането на сериозния ценностен дебат във фонов шум, въртящ се около звучни, но нищо незначещи абстракции е немаловажен проблем. Той е част от всеобщата резигнация на избирателите, а вероятно и на активистите да контролират политическите си представители и да не упражняват избирателното си право. Част е от нарушаване на същността на представителната демокрация – на стиковането на интереси, ценности и представителство. Ако избирателите не упражняват граждански натиск върху избраните да ги представляват депутати, няма как точно техните интереси, ценности и проблеми да бъдат взимани под внимание. Това е и смисълът на Прайда – той е политическо действие. Но ако един политик не би могъл да материализира подкрепата за определени политически действия (в случая конкретно – за Прайда) в избирателен вот, той лесно може да стигне до извода, че тази подкрепа не е била правилния ход. И тихомълком да я оттегли.

ДСБ се самоопределя като прозападна партия и като носител на европейските и атлантически ценности. Поне на думи. Но в партията очевидно все още не са разбрали, че същността на тези ценности е защитата на правата на индивида, неговата равнопоставеност пред закона, независимо от пол, възраст, етнос, религия и сексуална ориентация. И докато 18 посланици на западни държави в България напомнят на всички нас тази същност, изказванията на някои политици от ДСБ звучат като извадени от нафталина. И са в потикащ унисон със „загрижеността“ на онези български „интелектуалци„, сред които и барабар футболен треньор, изказали се в защита на „християнския морал и битностните му корени“. За колко ли от тези „интелектуалци“ преди 25 години „християнският морал“ е бил в разрез със социалистическия атеизъм?

Разбира се, западните политици имат различни позиции, включително и по въпроса за държавните политики спрямо хомосексуалността. Но поне в Европа трудно ще намерите сериозен политик, който поставя хомосексуалността в полюса на „ненормалността“. Напротив, дори консервативни партии, като германската Християндемократическа партия изразяват в своите програмни документи „респект към решението на хората, които са избрали да реализират живота си в други форми на партньорство“. Факт е, че точно по време на управлението на канцлера Ангела Меркел в Германия се либерализира законодателството по отношение на нехетеросексуалните. Тези подробности очевидно са убегнали на втренчения в „традиционните ценности“ български политически елит. Хубаво е да му се припомнят от време на време. А дали изобщо квалифицирането на хомосексуалните като „ненормални“ от страна на някои български политици от ДСБ е известно на близката до ХДС фондация „Конрад Аденауер“, която щедро, с пари на немските данъкоплатци подкрепя проекти и инициативи на ДСБ? Същите тези данъкоплатци, 87% от които в представителни изследвания на общественото мнение изразяват подкрепа и приемане на хомосексуалните. И тук стигаме до разковничето – дали пък в стремежа си да получават финансова помощ от западни консервативни фондации, ДСБ не се оказаха по-големи светци от папата?

Нещата обаче не се ограничават с ДСБ.

Те са системни

Факт е, че в България няма парламентарно представена партия, която последователно да защитава ценности като правата на човека, правата на малцинствата и в частност – правата на ЛГБТИ. Дума за или против Прайда не отрони Йорданка Фандъкова (ГЕРБ), управляващ кмет на София и кандидат за следващ мандат. Мълчание по темата идва и от ДБГ, чиито представители иначе почти по всеки въпрос имат „собствена позиция“. Нещо като подкрепа изрази образователният министър проф. Тодор Танев (РБ) – „нямам право да бъда против нещо, които самият аз не познавам достатъчно добре“, каза той тихо и дискретно в интервю за сайта „Офнюз„. Изобщо, тишината, която идва от страна на управляващите (ГЕРБ, РБ, ПФ, АБВ) по отношение на Прайда е оглушителна. Тя кънти още повече в контекста на историческото решение на Върховния съд на САЩ за равнопоставяне на хомосексуалния брак, взето на 26.06.2015 – по ирония на съдбата ден преди София прайд.
Парламентарната опозиция, вероятно за да бъде в унисон с политиката на Москва, тази година също игнорира Прайда. Преди години Българската социалистическа младеж („младежкото БСП“) беше изразила подкрепа. Тази година подкрепа няма – нито от „старите“, нито от „новите“ леви. Нямаше и представители на левицата, които да подкрепят Прайда индивидуално (миналата година такава подкрепа сигнализира Георги Кадиев, БСП). Има мълчание. Съпътствано от виковете на „Атака“ да се инкриминира публичното изразяване на хомосексуалност. Дневният ред на българския политически елит сякаш е застинал в едно локално безвремие.

На този фон рязко се открояват

три новини

–> Осмият поред София прайд е до момента най-големият. По данни на организаторите над 1500 души от цялата страна и от чужбина са взели участие.

–> Две извънпарламентарни партии – ДЕОС и Зелените се ангажираха публично със защита на правата на ЛГБТИ и подкрепиха София прайд 2015. На тези партии обаче предстои сериозна работа, за да извоюват парламентарно представителство.

–> За първи път действащ български политик заяви открито хомосексуалната си ориентация – Виктор Лилов от ДЕОС. Показателно е, че Лилов до 2014 година беше член на Гражданския съвет на Реформаторския блок и кандидат на РБ за евродепутат, но напусна блока поради несъгласие с провежданата политика.

Макар и да е все още далеч от влиянието, което думите на Воверайт имаха и продължават да имат за германския политически ландшафт, посланието на Лилов също е силно – „нито крия сексуалната си ориентация, нито се срамувам от нея“. Несъмнено българският политически живот има нужда от повече откритост – във всички възможни смисли.

–––-
 * Това е фактически неточно – активисти на Зелените нееднократно са отбелязвали, че първата партия, подкрепила Прайда са Зелените – през 2009 година.
Автор: Марина Лякова
Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s